ЗА “КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ” ОТ ПЛАМЕН ТРАЙКОВ

Това е една много шантава книга, нещо средно между психо и хахо, а по-точно – нещо като нищо. Случващото се наистина е кораб, може би няка-къв днешен ной, където се случва всичко и където, в крайна сметка, нищо няма значение. Или поне онова значение, което му се придава.

В този лабиринт от разнообразни начини за комуникация наистина е труд-но да се оправи човек, много нещо трябва да му бъде обяснявано, а рецен-зентът е тотално затруднен. Образците от всякакъв вид живот и живеене на пръв поглед изглеждат несъвместими, но авторът се изхитрява да ги съв-мести, естествено, за сметка на въздействието на онова, което пише.

Трудно е, да не кажа непосилно, да се чете този текст. Всичко в него е тро-маво, почти неподвижно, персонажите изглеждат действащи, но действие-то им имитира преместване в пространството, което от своя страна прави излишен въпроса за времето на действието. Има кораб, но няма страсти. Тази констатация само привидно изглежда пресилена, но в действителност не е. Авторът сам не знае къде да постави персонажите си, макар непрекъс-нато да е в търсене. Добрият писател просто би ги оставил на самите тях, понеже, каквото и да е началото, краят идва независимо и почти винаги е един и същ. Което означава, че за един текст е от изключително значение какво го крепи, какъв е гръбнакът му, къде е центъра.

Именно равновесие липсва на този текст. Като се прибави прекомерната му словесна тежест, получаваме един не много добър резултат.

ЦАРСТВО НА ПОДЛОСТ,РАЗВРАТ И СЪЛЗИ

Цъфти,не отцъфтява обновената ни родина.Отвред се носи чукане и пъш-кане велико.Мнозинството кове закони,правителството кове декрети,отде-лно взетият министър кове дружбата и взаимността с нарочно взетата сек-ретарка,националната телевизия кове собствените си петала предвид ско-рошното им изпружване,а радиошефката кове златните си белезници.Засе-га само обковът,по-късно и съдържанието.Сълзи на умиление извиква у всеки родолюбец катадневното мъченичество на Н.В.Царя на ползу роду мадридскому.Наперени генерали наперено ходят из смачканите си редни-ци.Митниците гноясват и се пукат,който трябва събира каквото трябва от ошашавените и погнусени пътникопотоци.От министерския съвет към про-куратурата пътуват куфарчета,носачите с вързани очи,Темида и тя.Цъкат адски машинки,цъкат слугите на дявола,цъка всякой съзнателен българин. Всеобщо цъкане и надцъкване обзело политическия наш необят.Висшият ешелон трудовашки си кюта,поради вдигане на летвата от бившите управ-ляващи.Средният ешелон пречи на висшия да си кюта,щото Костов го на-бъкал със седесари,пък седесар в торба не седи.Нисшият ешелон се отдал на сладки спомени за Костовото време и чака да дочака.

И някак си отстрани,незабележимо и неотвратимо,стои развратното и ко-варно мераче на човека,а всички знаем кой е този човек,да си изроди не някаква си ялова партия,ами излъскан от ръждата днешен политически кръг.Той няма да се кръсти Звено,пък и звенарите вече ги няма,но тяхното отроче с всичка сила се е изправило срещу политическата ни система и ис-ка само едно:евтината корона на старческата си суета.Сбъдва се мечтата на философи и поети,сбъдва се коминтирновската директива за тошовизъм с корона.Пълна корона на празна глава.Организират се дълги и нестихващи аплодисменти,меракът се представя на саможертва,алчността – на незаме-нимост,а омразата към тъй заварената България – за тежък кръст.От кръво-смешението на комунисти със социалисти са се пръкнали едни мулати,кои-то по инерция продължават да се кланят томува,комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове.Господарят на мъл-чанието стана слуга на бръщолевенето,колкото повече брътвежи – толкоз по-малко казване.Оставете го да влезе с двата крака.Той дойде да разбие партизанщината,а сам стана партизанин.Не той разби политическата ни си-стема,а тя него разпердушини и хвърли го на боклука.Министрите станаха комисари,те пък са следени от политкомисари.И таз революция ще изяде децата си.Но те няма да й стигнат.Затуй посяга вече към нашите.Когато подлостта е религия,политиката – разврат,а сълзите едничък изход,то няма какво повече да се чака.И какво ли може ни докара тая сбирщина от нало-жници и длъжници,декаденти и каденти,тефлонени невъзпитаници,манеке-ни на тоя и оня,артисти за една нощ,шехерезади и гувернантки,вятърнича-ви мелничари,ренегати,сурогати,плутократи,севастократи и прочие.И как-во си мислим,че гледаме ние.Може би нова мода театро,битова някоя дра-ма или разнебитова всенародна магичност.Страх ни е да признаем,че и ние сме от този осквернен,жесток към големите си люде народ,дето с юнашко търпение консумира останките от царския април.Какъв цъфтеж,г-не Васи-лев,хвалипръцко наш,засега само забавно и символично,после и в други опаковки.И защо Доган да не иска повече власт.Ще иска.Щом Симеон е дал задника веднъж,нищо чудно,че му стана навик.Ама че Доган бил пла-тен шпионин,че предал майка си и баща си,че продал етноса си за някой и друг сребърник,то се не брои.На такъв Симеон – такъв Доган.А кой ще да спаси назе.Ответ се от никъде не чува.Партиите заети да се отварят,преп-равят си ключалките,вратите им скърцат,а като ги отворят – врата в полето.Що е то отваряне и има ли почва у нас.Мълчание.И как народните хора ще слизат при народа да си говорят за народните работи,умът го не побира.Може ли една партия да опази себе си като хариже водача си.Може ли да се остави един европейски човек на следовниците на Юда,на фарисеи и книжници,и да гледаш как простият народец притуря съчки на кла- дата.Може ли да надмогнеш себе си,ако поне малко от малко нямаш пред- става за истинския си ръст.Хак ни е Симеон,хак са ни царедворците,и ние сме си хак.

СЛОВО ЗА УЧИТЕЛКАТА, КОЯТО НЕ ПРОИЗНЕСЕ СЛОВО

Това са думи за една жена, която струва повече от всичките мъже в общи-ната. Крехка жена, на коя не й трябваше опорна точка да обърне Пловдив. Г-жа учителката, която си бе подготвила слово за Апостола и на която, ме- ко казано, забраниха да го произнесе, не бива да се сърди никому. Тя няма срещу себе си опоненти. Тези хора са опоненти на Апостола. Защото имен- но Левски не е държал ни най-малко, да не кажа никак, на чорбаджиите от Славчов тип. Смятал ги за едното нищо, нищожества, отрепки някакви, из- едници, продажни слуги на продажни господари. Г-жа Александрова, Саш- ка, представя онзи тип българка, която шие знаме, па после тръгва да си гл- еда къщната работа. И наместо уважението на властолюбците, наместо ад- мирациите на публиката, какво получава тя. Получава писмо от умрял, из- вестие от попа на арменците, хатишериф от един, който се пише кмет на Пловдив, пространно и бледо като изявите на същия изявление, според ко- ето виновни са не общинарите и неукият им протоколист, ами г-жа Алекс- андрова и следовниците на нейната апостолска кауза. Не ще съмнение, че непрочетеното слово с времето ще получава все по-висока стойност, ще се облича в патетика и турбулентност, достойни за човек, натоварен от сърце- то си с мисията на възрожденеца.

Вън от съмнение, г-н Левски, Васил, високосен и толерантен человек, в би-тието си на светец би извикал на бял свят тъкмо такива емоции и тъкмо та-кива стъпки, като онез, направени от г-жа Сашка. Няма как учителката да бъде унизена. Стореното против нея е сторено против Левски. Отнето е на величавия тоз българин едничкото, което искал: народът да си каже думата по неговите копнения и работи. Най-добре е властниците да стоят настрана кога се честват таквиз люде. Не като президента Първанов, комуто повече би отивало да изнася похвални слова за поп Кръстя. Не и като г-н Славча, комуто нищо вече не отива.

Г-жо Александрова, приемете извиненията ми за случилото се с Вас. Ма-кар да не е моя вината, че таквиз бездуховници имали са наглостта да оце-няват светлия дух на Апостола. Боже, прости им.

СИНОДАЛИ

ВЗЕЛИ-ДАЛИ

Тези дни старците на българското православие си спретнаха другарска сре-ща със старците от европското такова. Един Господ знае колко от тях са с лампази, ако не и всичките. Не зная кой е платил за туй мероприятие в сти-ла на китайските против Далай-лама, но паричното му изражение ще да е твърде голямо. То обаче е по джоба на официалната БПЦ, респективно на владиката Максим. Знаменателното е, че срещата бе замислена и осъщест-вена като някаква прошепната на ухо анатема на европейските институции. А отвратителното бе, че на такава височайша маса не стана и дума за онез, дето пълнят църквите и църковните касички. Значи, наместо да покани за преговори синода на дядо Инокентий, както повеляват разпоредбите на Ев-ропейския съд, формалният лидер на БПЦ покани съвсем други хора, няма-щи никакво отношение към проблема. Никой не знае и как и в какви крас-ки им е представен проблемът. Те дойдоха или ги донесоха, ядоха, пиха и се веселиха, а накрая заклеймиха. Такива събирания предизвикват отвра-щение по няколко причини. И първата от тях е очевадното несъответствие между предполагаемата себеотдаденост на вярата и външния вид на църко-вниците. Те са повече карикатури, отколкото синодали. Охранени като пр-асета, със зачервени от пиене и от високо кръвно бузи. Отворили уста да налапат всичко, дето хвърчи. Обърнати към Бог, а като погледнеш в посок- ата, в която гледат, виждаш Мамона. Вместо да правят прави пътищата Му - изкривяват ги на своя полза. Не принасят в жертва на служението богу себе си, а енориашите си. И какво. Събрали цветът на църковната номенк- латура, и дошли тез православни олигарси да се сдружават срещу светска- та европска власт. Сякаш сме в средновековието. Сякаш са времената на Инквизицията. Може и там да сме, ако си припомним на какво бяха подло-жени хората на дядо Инокентий от официалните царски власти и от поли-цаите на Бойко Борисов. То си беше инквизиция в нейния новоофициали-зиран симеоноугоднически вид. Тези храненици на вярата искат да ни ка-жат, че инакомислещите наши църковници трябва да минат през ситото на всичките гадости, дето би измислило безумието им, па накрая и да се пока- ят. Дори да го сторят, то ще бъде изражение на невъзможността в нашия малък балкански оазис група граждани, изоставени от държавата си, да пр- еборят друга група граждани, взети под крилото на същата таз държава. В България Църквата тъй слепнала с Властта, че и смъртта не може ги разде-ли. И този факт е достатъчен като доказателство, че Властта продължава да кадрува из висшите църковни институции. Кой всъщност дължи смирение и покаяние на многострадалния вярващ народ. И ще дочакаме ли някой служител на Службите в расо и калимавка да излезе пред възлюбените си чеда, да се извини, да се помири с Бог, па сетне и с тях. Не ще дочакаме.

Наместо туй нам се налага да гледаме сборища и панаири, в които главни-те действащи лица едвам тътрят крака, а мисленето им по-бавно и от кра-ката. Но щом думата дойде за църковен някой имот, очите им тутакси се отварят, та няма и да повярваш, че до тоз момент са спали. Винаги съм се чудел защо църковниците ни, от възрожденските времена още, в едно и съ-що време били са предмет на уважение, но и на присмех и подигравки. Се-га вече зная. Че кой е видял поп да влезе в къща, освен за кръщавка и пог-ребение. Че кой е видял високопоставените ни архиереи другаде, освен на амвона, когато от двете им страни стоят като истукани някой и друг власт-ник. Какво, мислите, крепи дядо Максим да живее и защо разкарват горкия човек насам-натам като мечка. Причината една: защото не може той да пр-еживее мисълта, че друг ще седне на трона му и че този друг е от най-близ-кото му обкръжение. И не само туй, ами мисълта, че онез, които нарича “разколници”, може все пак да си вземат тяхното, о, как раздвижва таз пер-спектива старите му кокали, как пълни с омраза дробовете му, и как не оп-рощението, ами омразата е неговът двигател. Покаяние искали. Че как ня-ма да искат. Ще искат и още как. Щото ако не искат и не го получат, ще да настъпи мигът на раздялата със златните кокошки на Синода. Православие ли, вяра ли, християнщина ли. Що чинат тез думи, те са за простолюдието, за безглаголното паство са те. Дайте им пари на владиците, много пари им дайте, и имоти отгоре, па после гледайте как църквата още по-бедна стана-ла. Да се чуди и мае човек на акъла на онез, дето дойдоха от други държави адвокати да им стават. И как тъй са си въобразили, че някакъв си президе-нт, някакъв си неформален цар, някакви прими на премиерството щели да надвият на Евросъюза, да му обезценят ценностите, да направят цял конти-нент съпричастен с безподобната алчност и лицемерие на нашия клир. За-що барем не спрат да ги лъжат безоките наши държавници. Да не би Европа да е механизирана играчка някоя, та да й връщаш пружината и из-ново да я задвижиш. Европа не вярва на сълзи, туй то.

Върхът на наглостта обаче е съобщението, че държавата щяла била да обж-алва решението на Страсбург, вземайки по този начин страна в спор, който не би трябвало да я касае. Намесата на държавата в църковните дела е тъй зашеметяваща, колкото и недопустима. Църквата не принадлежи на държа-вата, но изглежда, че продължава да си бъде приватизирана от довчераш-ните атеисти и днешни безбожници. Това може да означава само едно: че срастването на църквата с държавата има не верски, а икономически коре-ни. Няма да е чудно, ако се окаже, че БПЦ финансира кампаниите на БСП . Циркът, който ни разиграват, няма друго обяснение. В същото време све-щениците от Алтернативния синод са подложени на изолация, безпаричие, нетърпимост, безхрамие и средновековни гонения, както от владиците, тъй и от представителите на светската власт. Умът не побира на какво са спос- обни и докъде може да стигнат в нетърпимостта си хората на Максим, това трябва да се види, за да се повярва, че е възможно. Все пак векът е Дваде-сет и първи. Питам се, дали си мислите това, което си мисля аз. Че говорим за мафия, облечена в расо. Че говорим за перфектно организирана престъп-на машина, чието общо с християнските ценности са само кръстът и патра-хилът. Не е ли тъжно, че години и десетилетия сме изнудвани да се кръст-им пред техния благосклонен поглед и по този начин да загърбваме автен-тичното православие. Те са изгубили не само връзката със свещенството, те са изгубили връзката с постулатите на вярата. Те са обърнали наопъки учението на Христа, не те слугуват Богу, а Бог слугува на тях. Твърдя, че тези хора са безбожници. Същинската присъда на Страсбург ще дойде ско- ро. Вярвам, че съдът на Европа ще осъди българската държава за намесата й в божиите дела. Колкото ние сме по-големи от Бог, толкова и България е по-голяма от Европа.

ПРЕПАРАЦИИ

Историята още не е отговорила на въпроса искал ли е българският на-род да бъде освобождаван от Червената армия.

Наличните архивни документи сочат,че ръководната роля на БКП и по-следващият социалистически строй са били натрапени на България по насилствен начин,чрез неприкрито манипулиран военен,политически и икономически натиск отвън.По този начин режимът се е поставил из-вън тогавашните законови уредби.

За какви репарации,дължими на Русия,иде тогава реч?

Може би трябва да си дадем вид,че сме поканили окупатора,че сме му позволили да седне на софрата ни,та да преяде и препие,а после да му плащаме за разстройството и повръщането.Чудесно!Но в такъв случай ние пък трябва да бъдем възмездени за това,че 45 години трябваше тър-пеливо,в домашната обстановка на вечна дружба и братско сътрудни-чество,да се забавляваме с повърнатото.

Мерсим,както се пее в песента за волжските моряци.

ПОСЛЕДЕН ПРИСТАН

Когато лявото започне да губи държава след държава из Европа,то се приютява в България.И тук тутакси начева да печели.Това е така,защо-то българинът е тъй устроен,че да дава подслон на всякакви прокудени идеи и човеци.Състрадателен народ,толерантен,склонен да тръгне сре-щу себе си,нежели да тръгне срещу враговете си.

България бе последното пристанище на османския нашественик.Тук поробителят шест века вече кара рахатлъка си.

България бе сетна утеха за неизпълнимите въжделения на никому неиз-вестния немски наследник Фердинанд Сакскобургготски.Тя изпълни и преизпълни всичките му политически,икономически и физиологически мечтания.

България бе заветният бряг на всичките ни родоостъпници.Тук те наци-онализираха идеите си за световна революция,а венецът на побългаре-ния им макевиализъм бе атентатът в църквата “Св.Неделя”.

България бе люлка и гроб за “вечните евреи” на нашенското превратад-жийство,като се почне от Кимон Георгиев и се свърши пак с него.

България винаги е срещала с китка цвете поробителите си.Раздавала е хляб и сол в промишлени количества.

България изпрати десетки депутации в Мадрид,за да измоли странства-щия монарх Симеон Втори,да дойде горкичкият тук,да ни шашардиса и шарлатаниса,па после да седне на трона на републиката.По този начин България стана онуй свято за всеки българин място,на кое светът тита-нически се смее.Из парламента щъкат клоуни,представящи се на нищо неподозиращи зрители.М-рът на образованието запрещава печатането на учебници,докато се не отпечата личният на него учебник.М-рът на културата представлява просто жената си на министерски пост.М-рът на отбраната е такъв 3 часа в деня,в останалото време той е сизифът на партизанщината и строителството.М-р Паси се е разкрачил между пар-тията и джамахирията,а в същото време отдолу се нижат на върволица обещаните 800 дни.Симеон отмята в новозаветния бакалски тефтер.

Ей тъй,за единът майтап,България даде държавността си на едно дреб-но търговче.Мазните му пръсти направиха хлъзгава цялата ни полити-ческа развратеност.Дето се вика,сами се изпързаляхме.

България е митичната Колхида за мумифицирани фараони и изучените им дечица.Тук се сдобиха с парламентарен имунитет доносниците и от-ровителите от КГБ,ЩАЗИ и ДС.Тук мутрите,дето вардеха Тодор Първи и Симеон Втори,сега имат свой водач из рейтингите на пишманполи-тиците.Тук абревиатурата ЦРУ се произнася тъй свойски,както и всяко нещо,дето няма отношение към съдбините ни.Оставени сме на Русия, едно,поради липса на по-западнала от нея,и друго,че няма как да ни дадат на Албания.А може и да има,знае ли човек.

Сега,когато дясното спокойно и преспокойно завладява позиции из ста-рия континент,лявото е зад борда и драпа пак към България.Заветен бряг,заветна суша,заветен водоизточник.О,майко моя,родино мила.

ПАПАТА ДОЙДЕ ЗА ОПЕЛОТО НА КОМУНИЗМА

Папата дойде,за да ни каже,че тази държава е България,но годината е 1981.Пред лицето на президента-комунист той удари най-големия ша-мар,който столетницата е получавала.Бабата даде вид,че не се е разкла-тила,но и не отвърна на удара.

Един немощен старец запя над балсамирания вече цели 12 години труп

и хилядите поклонници плачеха.

Той накара Първанов да го приеме с всички почести,Кобургготски да му целуне ръка,а Максим да му стисне ръката,все пак.Целият нашенски клир застана за почест пред най-властния и най-добронамерения човек на земята.Видеше се,че са горделиви поради случващото се.Пловдивският първосвещеник стоя през цялото богослужение до Светия Отец и тъй даде знак кой получава шанса да наследи патриаршеския престол. Който има очи – да гледа,и който има уши – да слуша.Докато човеците и църквите по света се единят в Бога,нашите клирици се единят в Мамона.Папата си знае да вярва ли на данайците,или не.Той зачеркна България от черния ватикански тефтер,но народа,а не някогашните му властници.

Целият електорат на БСП гледаше как папата канонизира троицата,кои-то БКП уби.Те,същите,бяха най-отпред на месата в Пловдив.Те посре-щнаха папата,те го и изпратиха.Без свян,без помисъл дори за угризение или поне за пречистване някакво.Нали папата ги оправда.Нали опрости греховете им.Нали им рече да продължат напред,а те си помислиха,че им е рекъл да забравят.И във величайшата тяхна суета,те заслепено ръ-копляскаха на собстнвеното си опело.Велик Светия Отец,велики помислите му,велико и сбъдването им.С цялата си немощ надви на една партия точно в мига,когато бе решила,че възкръсва.

Последният пирон забиха го младите католици.Толкова много и тъй ревностни владиката Максим може събра само с полиция,но пак няма да е същото.Защото на живо се видя колко е велика вярата ни и колко нищожна – църквата ни.Като владиците си.И като поддръжниците им.

Ликуй,народе.