Николай Заяков

Николай Заяков
духът на поета

николай заяков

добре дошли в блога на Николай Заяков.
желая ви приятно изживяване с моите текстове.
разчитам на критичното ви око.

Търсене в този блог

четвъртък, 25 август 2011 г.

ЗА ЕДНА ПРОБИТА МЕЧТА

Обичам пробитите мечти. Обичам да слушам как през мястото на пробива времето продължава да движи. Обичам да съзерцавам импулсите на също-то това време, прекрасно оцветената му мускулатура, заредената в него ве-роятност да промени света. Оприличавам пробитата мечта с пробития па-рашут на мечтателя. Това придава на мечтата скорост, прави я привлекателна и смъртоносна, връща я на земята, но тя не престава да бъде мечта. Може би дори не е точно мечта, а думата-носител, която я приземява.

Мразя някой да се развлича с мечтата. Мразя да правят дупки в нея. Мразя да я търгуват. Не, че струва кой знае колко, 15 лева. Петнадесет лева за една погребана мечта. На живо от мястото на събитието. Тя дори не е мечтата на автора. Тя е мечтата на други човешки същества, извън продажната цена, извън калкулираните плюсове и минуси, далеч от вестникарската хартия, с която тапицират тоалетните си. Ритуалното погребение на една мечта само преповтаря нейната мисия. И който погребва мечтата си, погребва себе си.

Не съм чел стиховете на този автор, но зная, че е поетеса. Вероятно, освен поетеса, е и жена, от което следва, че, може би, е съпруга и майка. Също тъй, вероятно, е къщовница, а в свободното си време експериментира с ме-чтите на другите. Със сигурност си няма своя мечта. Видях я да прегръща мечтата на Татяна Дончева. По-преди и след това прегръщаше мечтите на работодателите си. Със сигурност синята мечта не е била нейна. За това е странно да видиш как я погребва. И как след това отива да й слугува на ст-раниците на в. “Седем”. На мечтата. На погребаната от нея. Дето дори цве-те не й остави. Дали пък тя не е това цвете. Тъпо и отвратително. Може на нея да й отива, но е неподходящо за едно човешко същество. И никой др- уг, естествено, не би го направил. Така тя се вписа в доганизацията на по- литическите прокоби и самата се сдоби с визията на прокоба. Тук екскур-зиите в миналото отнемат от биографията ти. Актуалността на онова, което си бил, отстъпва пред актуалността на това, което си. Проблемът на Ива Николова е в невъзможността да елиминира границата между две и едно. Липсва й психологическата нагласа да бъде две в едно.

Няма съмнение, че си е повярвала. Направих си труда да навляза в интер-нет след името й. Не бях особено щастлив да видя, че не греша. Тя е вина- ги в навалицата. Често на страница. Понякога на екран. Предполагам, че се е вредила и между оная посредствена тълпа, наречена хайлайф. Ако е тъй, намерила си е мястото. Ако пък не е, други са й намерили мястото. Докато четях, имах чувството, че се развличам. Но не беше тъй. Всъщност, беше ми тъжно. Виждах как някоя, чиято претенция гледаше на самата нея отви-соко, постепенно се разпада пред очите ми, без да става различна от онова, което е била в други, по-предишни страници. Реших, че писаното може и да не означава, че фриволното подскачане на мисълта може и да не е симп-том, затова потърсих снимка. Намерих я. Тя и г-ца Дончева в прегръдка. Симптомът се оказа диагноза. Макар да бях разговарял с нея по телефона, лицето не ми говореше нищо. Писаното бе въплътената визия именно на това не-говорене. Не харесвам такива лица, това е лично. Те са неутрално оцветени, смълчани в усмивка, вероятно номерирана, на границата между грозното и красивото. Лица, чиято проекция е ръката и в частност онова, което тя изписва. Срещата с такива лица не е развлечение. Ива Николова е един добър човек, задвижван от злото. Да обслужваш другиго не е противоестествено, но е израз на дехуманизация. Също тъй да погребваш мечтата на други хора е, по израза на поета, като да плачеш на чужд гроб без сълзи. Това е характеропатия, ако не и липса на характер. Но то е част от слугинажа, в същия формат се вписва и еснафът. Ива Николова плаче за нещо, което е считала за свое притежание, без да е съпоставима с него. Далеч съм от мисълта да й вменявам права или задължения, всичкото й писане е израз на някаква нейна хипотетична другост. Не съм изненадан, че пише за неща, които са непознаваеми по смисъла й. Писането й е израз на невъз- можността да бъде онова, което би искала да бъде. Там е препъникамъкът. Онова, което не може да бъде нейно, е омразно. Онова, което не я изразява, то пък отнема възможността й да го изрази като нейно. Е, какво й остава. Остава й да погребе живото, понеже й е чуждо, и да вдъхне живот на мър-твородените си копнежи, понеже са нейни. Разбирам я. Не защото и аз пи-ша стихове, не защото политиката изкушава и мен. В чисто човешки план капаните, които едно човешко същество си поставя, обикновено изкривя-ват предназначението си и в тях попадат някакви невинни, различни, доб-ронамерени същества. Да си поръчков журналист е едно, да си журналист на повикване е друго, но да представяш написаното от тебе за поръчка на сърцето, докато сърцето ти бие в чуждо тяло, - това вече унизява – както тебе, така и твоя обект. От прочетеното човек остава с тягостното чувство за един дисциплиниран изпълнител на мокри поръчки, чиято еднообразна лексика подмокря самия него. Този тип публицистика ми изглежда малко прехвален, г-жа Ива се радва на твърде посредствени и, бих казал, твърде тривиални суперлативи, които егото й консумира и това видимо я извисява в собствените й очи. Хората като нея никога не се определят, което е и причината да потребяват чужди мечти, а след употреба да ги умъртвяват. И изново ще цитирам Ботева: когато погледът е мрачен, умът не види.

Това не е езикът на омразата. Това е омразата на езика.

ЗА ГИЛОТИНАТА НА ДАНИЕЛА ЙОТОВА

Родих се в безвремието

Когато огнивата на милосърдието

Произвеждаха трупове

Когато идеологията убиваше човешките тела

За да открадне душите им

Светът около мен беше мръсен и хленчещ

Затънал в безмислие и омраза

Заради липсата на любов в него

Моето поколение беше ангелът

Полегнал на гърба на прасето

Което отгглеждаха в двора на ХХ век

Бях дете

Отвратено от свинската чорба на земята...

“Гилотина за убиване на мечти”

Сама по себе си гилотината е инструмент за убиване, едва ли е необходимо смисълът на този инструментариум да се повтаря. Но това е най-малката беда, макар и знакова за тази книга.

Даниела Йотова е представителна извадка на децата ни, прогонени от неа-декватната политическа класа. В стиховете й присъства всичко онова, кое-то отблъсква младия човек, в частност и човека с поетични нагласи, от не-щата и фактите, с които е израснал, но с които не иска да се съобрази. Тази позиция трябва да бъде уважавана. Но не всяка констатация, представена в поетична дреха, е поезия. В цитирания откъс нещата са подредени, те градират по своеобразен начин с всяко следващо изречение, обаче именно фактологията създава впечатление за познатост, за вече прочетено, за тривиалност и поетически провинциализъм.

Поетесата Даниела Йотова е гражданин на света. Не виждам пречка тя да се осъществи и в поезията като такъв. Само че, за да се случи това, тя задъ-лжително трябва да се приземи, да приеме земния си облик, да даде на стиховете си нова надежда и нова проекция. Изреждането на обективните факти, макар и със стилистиката на поезията, не винаги е поезия. Нейният случай не излиза извън рамката, тя е поредният поет, който, наблюдавайки фактите на поезията и уголемявайки ги, всъщност се отдалечава от тях. Така онова, което трябва да звучи като поезия, прозвучава като скучен преразказ на знакови събития.

Бих пожелал на поетесата да бъде повече поет, да излезе от рамката, която си е избрала, защото това не е нейната рамка. Да казваш истината не е достатъчно. Никой не търси истина в поезията, търси се поезия в истината.

ЗА БУНТОВЕТЕ НА СИЗИФ

Нещо не доразбирам. Това бележник с автографи на велики покойници ли е, или фактологията на едно откривателство. Красимир Симеонов вероятно намира някакъв смисъл в издаването на изречения, които са го впечатлили, и не само него, но защо това пък да е неговият бележник. Може и да си струва, но е дежа вю. Защо авторът не изпрати бележника със своите проз-рения. Виждам го в ролята на сизиф, който търкаля камъка си, обаче го търкаля надолу. В тази работа се избягва наказанието или проклятието, но пък позитивите какви са. Направо не намирам смисъл в изпращането на този Бележник. Но понеже грешката вече е сторена, оценката е Слаб за г-н Симеонов и малко повече от Отличен за имената в Бележника му. Въпросът е: може ли това да бъде причина за издаването на Бележника?

РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА “БРАТЯТА НА ЮДА”

ОТ ИВАН БЛАГОЕВ

Книгата “Братята на Юда” съдържа разкази и новели,написани непре-тенциозно,но със самочувствието на писател и автор на три отпечатани книги,ако се съди по собствената анотация на автора.

И в тази книга,както и в много други напоследък,има едно определено ниво на литературни умения.То,разбира се,не може да надскочи себе си,но е една възможност за автора да даде своя принос в привидното многообразие на съвременната нашенска литература.А може би по-точно става дума за безобразие.

Какво се получава на практика.Човек получава някаква книга,прибира се в къщи и с трепет разгръща страниците.Там друг човек се издокарва на показ,ходи и обобщава,съобщава ни своите героични или антигеро-ични подтици,оправдава по един или друг начин действията си,а нак-рая правият и точният е пак той.Всичко това се случва в рамката на ед-на прилична грамотност във всяко отношение.Познавах големи български писатели,които до края на живота си не можаха да повярват, че са такива.Сега пък се налага да се дапознавам с писатели,които дори не се нуждаят от натякване,тъй като са си повярвали достатъчно,че да се държат и да пишат като писатели.Всичко,което предлага Иван Благоев,без изключения може да бъде цитирано в подкрепа на това,кое-то искам да кажа.

Прави впечатление специфичната нагласа на автори като Благоев да се самопоставят в рамката на христоматийни образци.Със заглавие или с обстановка този автор ни поставя във вече четено и един път харесано. Поставени сме пред невъзможността да избираме,тъй като копието по-разително напомня оригинала.Нищо конкретно,става дума за неща и асоциации,които дори самият автор не въцзприема като чужди.Но той напълно съзнателно ни поставя/захвърля в ситуации,които някога и някъде вече сме преживели.

Не мога да приема този начин на правене на литература.Колкото и книги да е издал Иван Благоев,той явно не се е научил да пише по на-чина,по който явно му се иска да го прави.Той е чувствителен човек,но дори не си прави труда да ни пренесе в автентичния си свят.А неговият свят е само пожелание,из което се разхожда един и същ персонаж и той все не може да се намери.Това дори би било хубаво,но то се случва поради невъзможността на автора да намери нещо,което самият той не знае какво е.И така е винаги,когато на автора му липсва съответния опит,не писателски,а чисто човешки – като психика,като ивтелект,като една продължаваща индивидуална епопея.Читателят остава с чувство-то,че за автора е невъзможно да излезе от себе си и да пресъздаде няка-къв наистина различен образ.Героиката е в нас,но тя става видима едва когато попадне на точния човек.Мисълта ми е,че героите на писателя са такива само когато писателят им отдаде и нещо извън себе си,но нещо,което би искал само за себе си.

Иван Благоев не е лишен от дарба автор.Възможно е да е получил и много и ласкави оценки.Не зная нищо за него.Но твърдя,че многото писане не го е направило по-добър писател,отколкото,примерно,е бил преди десет години.А това е некрасиво някак.Не може човек да не изтърпи собственото си развитие,а да иска от героите си да направят това.Считам такава литература и такова отношение към литературата за несъвместими с призванието на литератора.

ЗА “КНИГАТА” НА ЕМИЛ КАЦАРОВ

Естествено,по-важна за автора е първата част на книгата му,озаглавена “Апология на метафизичния лунатик”.Апологията визира явлението Хитлер,но донякъде,като визия, се обръща срещу самия автор.Ако е апология,то тя елиминира адресата си.Ако е поезия пък,то тя е лишена от същността си.Това е съзнателно боравене с думите.Арсеналът изглежда страховит,но е изключително трудно да се прочете нещо между редовете.

Иде реч за набор от думи,които наистина предизвикват ужас.Обаче ужас при мисълта, че всичко това трябва да се анализира,а,следователно,и да се стигне до края му.Трудно е,много е трудно.Да не кажа мъчително.Когато напънът за поезия мимикрира в самоиз-тезание,няма как читателят да остане ненаказан.И какво от това,че на места прозира по-етиката на Гео Милев,то само доизкривява нещата.Според мене,авторът е тръгнал от сгрешената самоличност на актьора от политическия театър.За каква метафизика е ду-мата.За какъв лунатик говорим.Хитлер е човек,който си вярва,но нищо повече.Той само се е поклонил във финала пред стореното от него.

Стилистиката на Кацаров въобще не кореспондира с персонажа му.За необяснимото се говори по подходящ начин,но този не е подходящия.В сгрешената стилистика е погубе-на и поетиката.

Втората част,”Книгата”,е набор от разностилни поезии.Те са по-добри,поради краткост-та си,но и тя не е навсякъде.Идеите,доколкото ги има,са размити в бръщолевенето,обсебило автора.Кому е нужно толкова говорене.Краткостта,казано е,е сестра на таланта. Все пак има и добри мигове в общуването с този автор.Тристишията му са прекрасни,с една приглушена нежност и философска небрежност,които,кой знае защо,липсват в разтегнатите му текстове.

В заключение ще кажа,че авторът е поет,който успешно е депоетизирал стиховете си. Ако тръгне по обратния път,може да стигне там,за където се е запътил.Обикновено входът е изход.

ЗА “РОМАНА” НА ДОРА ЦВЕТКОВА

Това не е роман в истинския смисъл на думата.Не започва и не свършва.Има очертани образи,но те са някак приглушено ярки.Тематиката предполага сюжет,но сюжет липсва. Авторът ни предлага поглед отвътре към нещо,което е част от живота й,все пак това не е поглед отвътре.Или,ако използваме терминологията на автора,това не е погледът на “кофтито”.Дора Цветкова има чувство за детайла,за сърцевината на човешкото същест-во,но,за съжаление,не съумява да ни направи съпричастни.Сякаш има някакъв страх от истината,затворена в малкото пространство на многото същества.

Не знам защо,но от самото начало предусетих как ще се развие сюжетът.Когато жена пише за нещо толкова мъжко,каквото е затворът,сюжетната нишка задължително се движи в определена посока.Това е добре.Но представеното ни за роман носи повече белезите на описание.Всичко е точно,всичко е правилно,героите са на мястото си,обаче героика липсва.Липсва трагизъм.Цветкова,която по силата на професията си би трябвало да може да обърне човешката душа наопъки,се задоволява с констатация на голите факти.

Трябва да се каже,че темата сама по себе си е благодатна.Всички знаем до какви проз-рения стигна Достоевски в “Писма от мъртвия дом”.Не е редно да го кажа,но авторката би трябвало да употреби по най-пълноценен начин знанието за онова,което романизира, дори с риск да го злоупотреби.За писателя това е много важно,то е допустимо от всяка гледна точка.

Странно е и защо романът свършва преди да е започнал.Дори да е първи,опитът на До-ра Цветкова си струва стигането до края.Тя явно има дарба,притежава в наличност и го-товите сюжети,въпреки това е плаха и неуверена.Сякаш пише не роман,а писмо до самата себе си.Ако е така,пак смятам,че не го прави по най-добрия начин.Дори мисля,че главното действащо лице,което се припокрива със самата нея,не използва потенциала си на психолог,за да разкрие пълноценно останалите образи.Сякаш не разкрива,а прикрива.

Мисля,че при повече разкрепостеност,при по-голяма грижа към детайла,при по-добро боравене с езика,при една абсолютна взискателност към рисунъка на характерите,при по-засилен психологизъм в боравенето с човешките характеристики и след като преско-чи изкуствената стена между вън и вътре,Дора Цветкова би написала своя истински роман.

ЗА “КЪЩАТА С АНГЕЛИТЕ”,

ЗА ЛЮБОВ КРОНЕВА

Какво удоволствие да прочетеш нещо автентично,да се срещнеш с автор, не съвършен,но някак завършен и цялостен.Да се срещнеш с роден разказ-вач,това си е събитие.

Къщата с ангелите е именно къщата на твореца.Неговата кула от слонова кост.Любов Кронева,нечута и непозната за мен,с простите си и сякаш ми-моходом произнесени фрази,направо разтърсва.Гледната й точка се преси-ча само с нейните персонажи.Това е книга,в която днешният ден на бълга-рина се сдобива с някакъв смисъл,става неговия ден,неговата реалност,не-говата пренаселена обезлюдена същност.

Трудно ми е да кажа какво точно в тази книга ми допадна.Вероятно,като цяло.Непретенциозна,вглъбена,преливаща от непълноценните си персона-жи,от хора,които сякаш са в периферията,а в крайна сметка осмислят цен-търа.Една ценностна система,която ги затваря в самите тях и ги отваря към общата им психологическа съдба.

Тъжно е,но това е животът ни.Вместо да сме съдържанието на света,светът се явява нашето съдържание.Като в роман на Достоевски някакви персона-жи търсят изцеление в болестите си.Никой не е по-голям от себе си.Герои-те на Любов Кронева не се надскачат един друг.Макар и различни,те щадят самочувствието на другия.Умират само в краен случай.Но и тогава нами-рат изход,заживяват като призраци.Общуването с призраци облагородява. Това е посланието на Кронева.Призраците не са такива по прищявка,те са такива по необходимост.Аз-ът на човека изпитва смущаващо влечение по другостта,но то всъщност е влечение по себе си като непознат.

Мисля,че това е една прекрасна книга,с прекрасни диалози,диалогична до-ри в монолозите.Всичко е двойно,всеки е двоен,животът се удвоява,това също е послание на книгата.Притежаването не е смисъл на собствеността. Да имаш не е по-различно от да нямаш.Ако губиш притежанията си,съхра-няваш себе си.Кронева ръси детайлите с щедра ръка,думите й се изплъзват привидно случайно,всяка обаче на мястото си.Един роман неглиже.Един поглед към живота,неглиже.Дегероизация неглиже.Участ на скитници,или на скиталци.

Любов Кронева е талантлив човек.”Къщата с ангелите” трябва да види бял свят,при възможност.Тя е като човек между нечовеци.

ЗА “КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ” ОТ ПЛАМЕН ТРАЙКОВ

Това е една много шантава книга, нещо средно между психо и хахо, а по-точно – нещо като нищо. Случващото се наистина е кораб, може би няка-къв днешен ной, където се случва всичко и където, в крайна сметка, нищо няма значение. Или поне онова значение, което му се придава.

В този лабиринт от разнообразни начини за комуникация наистина е труд-но да се оправи човек, много нещо трябва да му бъде обяснявано, а рецен-зентът е тотално затруднен. Образците от всякакъв вид живот и живеене на пръв поглед изглеждат несъвместими, но авторът се изхитрява да ги съв-мести, естествено, за сметка на въздействието на онова, което пише.

Трудно е, да не кажа непосилно, да се чете този текст. Всичко в него е тро-маво, почти неподвижно, персонажите изглеждат действащи, но действие-то им имитира преместване в пространството, което от своя страна прави излишен въпроса за времето на действието. Има кораб, но няма страсти. Тази констатация само привидно изглежда пресилена, но в действителност не е. Авторът сам не знае къде да постави персонажите си, макар непрекъс-нато да е в търсене. Добрият писател просто би ги оставил на самите тях, понеже, каквото и да е началото, краят идва независимо и почти винаги е един и същ. Което означава, че за един текст е от изключително значение какво го крепи, какъв е гръбнакът му, къде е центъра.

Именно равновесие липсва на този текст. Като се прибави прекомерната му словесна тежест, получаваме един не много добър резултат.

ЦАРСТВО НА ПОДЛОСТ,РАЗВРАТ И СЪЛЗИ

Цъфти,не отцъфтява обновената ни родина.Отвред се носи чукане и пъш-кане велико.Мнозинството кове закони,правителството кове декрети,отде-лно взетият министър кове дружбата и взаимността с нарочно взетата сек-ретарка,националната телевизия кове собствените си петала предвид ско-рошното им изпружване,а радиошефката кове златните си белезници.Засе-га само обковът,по-късно и съдържанието.Сълзи на умиление извиква у всеки родолюбец катадневното мъченичество на Н.В.Царя на ползу роду мадридскому.Наперени генерали наперено ходят из смачканите си редни-ци.Митниците гноясват и се пукат,който трябва събира каквото трябва от ошашавените и погнусени пътникопотоци.От министерския съвет към про-куратурата пътуват куфарчета,носачите с вързани очи,Темида и тя.Цъкат адски машинки,цъкат слугите на дявола,цъка всякой съзнателен българин. Всеобщо цъкане и надцъкване обзело политическия наш необят.Висшият ешелон трудовашки си кюта,поради вдигане на летвата от бившите управ-ляващи.Средният ешелон пречи на висшия да си кюта,щото Костов го на-бъкал със седесари,пък седесар в торба не седи.Нисшият ешелон се отдал на сладки спомени за Костовото време и чака да дочака.

И някак си отстрани,незабележимо и неотвратимо,стои развратното и ко-варно мераче на човека,а всички знаем кой е този човек,да си изроди не някаква си ялова партия,ами излъскан от ръждата днешен политически кръг.Той няма да се кръсти Звено,пък и звенарите вече ги няма,но тяхното отроче с всичка сила се е изправило срещу политическата ни система и ис-ка само едно:евтината корона на старческата си суета.Сбъдва се мечтата на философи и поети,сбъдва се коминтирновската директива за тошовизъм с корона.Пълна корона на празна глава.Организират се дълги и нестихващи аплодисменти,меракът се представя на саможертва,алчността – на незаме-нимост,а омразата към тъй заварената България – за тежък кръст.От кръво-смешението на комунисти със социалисти са се пръкнали едни мулати,кои-то по инерция продължават да се кланят томува,комуто се кланят калугери и попове и комуто свещи палят православните скотове.Господарят на мъл-чанието стана слуга на бръщолевенето,колкото повече брътвежи – толкоз по-малко казване.Оставете го да влезе с двата крака.Той дойде да разбие партизанщината,а сам стана партизанин.Не той разби политическата ни си-стема,а тя него разпердушини и хвърли го на боклука.Министрите станаха комисари,те пък са следени от политкомисари.И таз революция ще изяде децата си.Но те няма да й стигнат.Затуй посяга вече към нашите.Когато подлостта е религия,политиката – разврат,а сълзите едничък изход,то няма какво повече да се чака.И какво ли може ни докара тая сбирщина от нало-жници и длъжници,декаденти и каденти,тефлонени невъзпитаници,манеке-ни на тоя и оня,артисти за една нощ,шехерезади и гувернантки,вятърнича-ви мелничари,ренегати,сурогати,плутократи,севастократи и прочие.И как-во си мислим,че гледаме ние.Може би нова мода театро,битова някоя дра-ма или разнебитова всенародна магичност.Страх ни е да признаем,че и ние сме от този осквернен,жесток към големите си люде народ,дето с юнашко търпение консумира останките от царския април.Какъв цъфтеж,г-не Васи-лев,хвалипръцко наш,засега само забавно и символично,после и в други опаковки.И защо Доган да не иска повече власт.Ще иска.Щом Симеон е дал задника веднъж,нищо чудно,че му стана навик.Ама че Доган бил пла-тен шпионин,че предал майка си и баща си,че продал етноса си за някой и друг сребърник,то се не брои.На такъв Симеон – такъв Доган.А кой ще да спаси назе.Ответ се от никъде не чува.Партиите заети да се отварят,преп-равят си ключалките,вратите им скърцат,а като ги отворят – врата в полето.Що е то отваряне и има ли почва у нас.Мълчание.И как народните хора ще слизат при народа да си говорят за народните работи,умът го не побира.Може ли една партия да опази себе си като хариже водача си.Може ли да се остави един европейски човек на следовниците на Юда,на фарисеи и книжници,и да гледаш как простият народец притуря съчки на кла- дата.Може ли да надмогнеш себе си,ако поне малко от малко нямаш пред- става за истинския си ръст.Хак ни е Симеон,хак са ни царедворците,и ние сме си хак.

СЛОВО ЗА УЧИТЕЛКАТА, КОЯТО НЕ ПРОИЗНЕСЕ СЛОВО

Това са думи за една жена, която струва повече от всичките мъже в общи-ната. Крехка жена, на коя не й трябваше опорна точка да обърне Пловдив. Г-жа учителката, която си бе подготвила слово за Апостола и на която, ме- ко казано, забраниха да го произнесе, не бива да се сърди никому. Тя няма срещу себе си опоненти. Тези хора са опоненти на Апостола. Защото имен- но Левски не е държал ни най-малко, да не кажа никак, на чорбаджиите от Славчов тип. Смятал ги за едното нищо, нищожества, отрепки някакви, из- едници, продажни слуги на продажни господари. Г-жа Александрова, Саш- ка, представя онзи тип българка, която шие знаме, па после тръгва да си гл- еда къщната работа. И наместо уважението на властолюбците, наместо ад- мирациите на публиката, какво получава тя. Получава писмо от умрял, из- вестие от попа на арменците, хатишериф от един, който се пише кмет на Пловдив, пространно и бледо като изявите на същия изявление, според ко- ето виновни са не общинарите и неукият им протоколист, ами г-жа Алекс- андрова и следовниците на нейната апостолска кауза. Не ще съмнение, че непрочетеното слово с времето ще получава все по-висока стойност, ще се облича в патетика и турбулентност, достойни за човек, натоварен от сърце- то си с мисията на възрожденеца.

Вън от съмнение, г-н Левски, Васил, високосен и толерантен человек, в би-тието си на светец би извикал на бял свят тъкмо такива емоции и тъкмо та-кива стъпки, като онез, направени от г-жа Сашка. Няма как учителката да бъде унизена. Стореното против нея е сторено против Левски. Отнето е на величавия тоз българин едничкото, което искал: народът да си каже думата по неговите копнения и работи. Най-добре е властниците да стоят настрана кога се честват таквиз люде. Не като президента Първанов, комуто повече би отивало да изнася похвални слова за поп Кръстя. Не и като г-н Славча, комуто нищо вече не отива.

Г-жо Александрова, приемете извиненията ми за случилото се с Вас. Ма-кар да не е моя вината, че таквиз бездуховници имали са наглостта да оце-няват светлия дух на Апостола. Боже, прости им.

СИНОДАЛИ

ВЗЕЛИ-ДАЛИ

Тези дни старците на българското православие си спретнаха другарска сре-ща със старците от европското такова. Един Господ знае колко от тях са с лампази, ако не и всичките. Не зная кой е платил за туй мероприятие в сти-ла на китайските против Далай-лама, но паричното му изражение ще да е твърде голямо. То обаче е по джоба на официалната БПЦ, респективно на владиката Максим. Знаменателното е, че срещата бе замислена и осъщест-вена като някаква прошепната на ухо анатема на европейските институции. А отвратителното бе, че на такава височайша маса не стана и дума за онез, дето пълнят църквите и църковните касички. Значи, наместо да покани за преговори синода на дядо Инокентий, както повеляват разпоредбите на Ев-ропейския съд, формалният лидер на БПЦ покани съвсем други хора, няма-щи никакво отношение към проблема. Никой не знае и как и в какви крас-ки им е представен проблемът. Те дойдоха или ги донесоха, ядоха, пиха и се веселиха, а накрая заклеймиха. Такива събирания предизвикват отвра-щение по няколко причини. И първата от тях е очевадното несъответствие между предполагаемата себеотдаденост на вярата и външния вид на църко-вниците. Те са повече карикатури, отколкото синодали. Охранени като пр-асета, със зачервени от пиене и от високо кръвно бузи. Отворили уста да налапат всичко, дето хвърчи. Обърнати към Бог, а като погледнеш в посок- ата, в която гледат, виждаш Мамона. Вместо да правят прави пътищата Му - изкривяват ги на своя полза. Не принасят в жертва на служението богу себе си, а енориашите си. И какво. Събрали цветът на църковната номенк- латура, и дошли тез православни олигарси да се сдружават срещу светска- та европска власт. Сякаш сме в средновековието. Сякаш са времената на Инквизицията. Може и там да сме, ако си припомним на какво бяха подло-жени хората на дядо Инокентий от официалните царски власти и от поли-цаите на Бойко Борисов. То си беше инквизиция в нейния новоофициали-зиран симеоноугоднически вид. Тези храненици на вярата искат да ни ка-жат, че инакомислещите наши църковници трябва да минат през ситото на всичките гадости, дето би измислило безумието им, па накрая и да се пока- ят. Дори да го сторят, то ще бъде изражение на невъзможността в нашия малък балкански оазис група граждани, изоставени от държавата си, да пр- еборят друга група граждани, взети под крилото на същата таз държава. В България Църквата тъй слепнала с Властта, че и смъртта не може ги разде-ли. И този факт е достатъчен като доказателство, че Властта продължава да кадрува из висшите църковни институции. Кой всъщност дължи смирение и покаяние на многострадалния вярващ народ. И ще дочакаме ли някой служител на Службите в расо и калимавка да излезе пред възлюбените си чеда, да се извини, да се помири с Бог, па сетне и с тях. Не ще дочакаме.

Наместо туй нам се налага да гледаме сборища и панаири, в които главни-те действащи лица едвам тътрят крака, а мисленето им по-бавно и от кра-ката. Но щом думата дойде за църковен някой имот, очите им тутакси се отварят, та няма и да повярваш, че до тоз момент са спали. Винаги съм се чудел защо църковниците ни, от възрожденските времена още, в едно и съ-що време били са предмет на уважение, но и на присмех и подигравки. Се-га вече зная. Че кой е видял поп да влезе в къща, освен за кръщавка и пог-ребение. Че кой е видял високопоставените ни архиереи другаде, освен на амвона, когато от двете им страни стоят като истукани някой и друг власт-ник. Какво, мислите, крепи дядо Максим да живее и защо разкарват горкия човек насам-натам като мечка. Причината една: защото не може той да пр-еживее мисълта, че друг ще седне на трона му и че този друг е от най-близ-кото му обкръжение. И не само туй, ами мисълта, че онез, които нарича “разколници”, може все пак да си вземат тяхното, о, как раздвижва таз пер-спектива старите му кокали, как пълни с омраза дробовете му, и как не оп-рощението, ами омразата е неговът двигател. Покаяние искали. Че как ня-ма да искат. Ще искат и още как. Щото ако не искат и не го получат, ще да настъпи мигът на раздялата със златните кокошки на Синода. Православие ли, вяра ли, християнщина ли. Що чинат тез думи, те са за простолюдието, за безглаголното паство са те. Дайте им пари на владиците, много пари им дайте, и имоти отгоре, па после гледайте как църквата още по-бедна стана-ла. Да се чуди и мае човек на акъла на онез, дето дойдоха от други държави адвокати да им стават. И как тъй са си въобразили, че някакъв си президе-нт, някакъв си неформален цар, някакви прими на премиерството щели да надвият на Евросъюза, да му обезценят ценностите, да направят цял конти-нент съпричастен с безподобната алчност и лицемерие на нашия клир. За-що барем не спрат да ги лъжат безоките наши държавници. Да не би Европа да е механизирана играчка някоя, та да й връщаш пружината и из-ново да я задвижиш. Европа не вярва на сълзи, туй то.

Върхът на наглостта обаче е съобщението, че държавата щяла била да обж-алва решението на Страсбург, вземайки по този начин страна в спор, който не би трябвало да я касае. Намесата на държавата в църковните дела е тъй зашеметяваща, колкото и недопустима. Църквата не принадлежи на държа-вата, но изглежда, че продължава да си бъде приватизирана от довчераш-ните атеисти и днешни безбожници. Това може да означава само едно: че срастването на църквата с държавата има не верски, а икономически коре-ни. Няма да е чудно, ако се окаже, че БПЦ финансира кампаниите на БСП . Циркът, който ни разиграват, няма друго обяснение. В същото време све-щениците от Алтернативния синод са подложени на изолация, безпаричие, нетърпимост, безхрамие и средновековни гонения, както от владиците, тъй и от представителите на светската власт. Умът не побира на какво са спос- обни и докъде може да стигнат в нетърпимостта си хората на Максим, това трябва да се види, за да се повярва, че е възможно. Все пак векът е Дваде-сет и първи. Питам се, дали си мислите това, което си мисля аз. Че говорим за мафия, облечена в расо. Че говорим за перфектно организирана престъп-на машина, чието общо с християнските ценности са само кръстът и патра-хилът. Не е ли тъжно, че години и десетилетия сме изнудвани да се кръст-им пред техния благосклонен поглед и по този начин да загърбваме автен-тичното православие. Те са изгубили не само връзката със свещенството, те са изгубили връзката с постулатите на вярата. Те са обърнали наопъки учението на Христа, не те слугуват Богу, а Бог слугува на тях. Твърдя, че тези хора са безбожници. Същинската присъда на Страсбург ще дойде ско- ро. Вярвам, че съдът на Европа ще осъди българската държава за намесата й в божиите дела. Колкото ние сме по-големи от Бог, толкова и България е по-голяма от Европа.

ПРЕПАРАЦИИ

Историята още не е отговорила на въпроса искал ли е българският на-род да бъде освобождаван от Червената армия.

Наличните архивни документи сочат,че ръководната роля на БКП и по-следващият социалистически строй са били натрапени на България по насилствен начин,чрез неприкрито манипулиран военен,политически и икономически натиск отвън.По този начин режимът се е поставил из-вън тогавашните законови уредби.

За какви репарации,дължими на Русия,иде тогава реч?

Може би трябва да си дадем вид,че сме поканили окупатора,че сме му позволили да седне на софрата ни,та да преяде и препие,а после да му плащаме за разстройството и повръщането.Чудесно!Но в такъв случай ние пък трябва да бъдем възмездени за това,че 45 години трябваше тър-пеливо,в домашната обстановка на вечна дружба и братско сътрудни-чество,да се забавляваме с повърнатото.

Мерсим,както се пее в песента за волжските моряци.

ПОСЛЕДЕН ПРИСТАН

Когато лявото започне да губи държава след държава из Европа,то се приютява в България.И тук тутакси начева да печели.Това е така,защо-то българинът е тъй устроен,че да дава подслон на всякакви прокудени идеи и човеци.Състрадателен народ,толерантен,склонен да тръгне сре-щу себе си,нежели да тръгне срещу враговете си.

България бе последното пристанище на османския нашественик.Тук поробителят шест века вече кара рахатлъка си.

България бе сетна утеха за неизпълнимите въжделения на никому неиз-вестния немски наследник Фердинанд Сакскобургготски.Тя изпълни и преизпълни всичките му политически,икономически и физиологически мечтания.

България бе заветният бряг на всичките ни родоостъпници.Тук те наци-онализираха идеите си за световна революция,а венецът на побългаре-ния им макевиализъм бе атентатът в църквата “Св.Неделя”.

България бе люлка и гроб за “вечните евреи” на нашенското превратад-жийство,като се почне от Кимон Георгиев и се свърши пак с него.

България винаги е срещала с китка цвете поробителите си.Раздавала е хляб и сол в промишлени количества.

България изпрати десетки депутации в Мадрид,за да измоли странства-щия монарх Симеон Втори,да дойде горкичкият тук,да ни шашардиса и шарлатаниса,па после да седне на трона на републиката.По този начин България стана онуй свято за всеки българин място,на кое светът тита-нически се смее.Из парламента щъкат клоуни,представящи се на нищо неподозиращи зрители.М-рът на образованието запрещава печатането на учебници,докато се не отпечата личният на него учебник.М-рът на културата представлява просто жената си на министерски пост.М-рът на отбраната е такъв 3 часа в деня,в останалото време той е сизифът на партизанщината и строителството.М-р Паси се е разкрачил между пар-тията и джамахирията,а в същото време отдолу се нижат на върволица обещаните 800 дни.Симеон отмята в новозаветния бакалски тефтер.

Ей тъй,за единът майтап,България даде държавността си на едно дреб-но търговче.Мазните му пръсти направиха хлъзгава цялата ни полити-ческа развратеност.Дето се вика,сами се изпързаляхме.

България е митичната Колхида за мумифицирани фараони и изучените им дечица.Тук се сдобиха с парламентарен имунитет доносниците и от-ровителите от КГБ,ЩАЗИ и ДС.Тук мутрите,дето вардеха Тодор Първи и Симеон Втори,сега имат свой водач из рейтингите на пишманполи-тиците.Тук абревиатурата ЦРУ се произнася тъй свойски,както и всяко нещо,дето няма отношение към съдбините ни.Оставени сме на Русия, едно,поради липса на по-западнала от нея,и друго,че няма как да ни дадат на Албания.А може и да има,знае ли човек.

Сега,когато дясното спокойно и преспокойно завладява позиции из ста-рия континент,лявото е зад борда и драпа пак към България.Заветен бряг,заветна суша,заветен водоизточник.О,майко моя,родино мила.

ПАПАТА ДОЙДЕ ЗА ОПЕЛОТО НА КОМУНИЗМА

Папата дойде,за да ни каже,че тази държава е България,но годината е 1981.Пред лицето на президента-комунист той удари най-големия ша-мар,който столетницата е получавала.Бабата даде вид,че не се е разкла-тила,но и не отвърна на удара.

Един немощен старец запя над балсамирания вече цели 12 години труп

и хилядите поклонници плачеха.

Той накара Първанов да го приеме с всички почести,Кобургготски да му целуне ръка,а Максим да му стисне ръката,все пак.Целият нашенски клир застана за почест пред най-властния и най-добронамерения човек на земята.Видеше се,че са горделиви поради случващото се.Пловдивският първосвещеник стоя през цялото богослужение до Светия Отец и тъй даде знак кой получава шанса да наследи патриаршеския престол. Който има очи – да гледа,и който има уши – да слуша.Докато човеците и църквите по света се единят в Бога,нашите клирици се единят в Мамона.Папата си знае да вярва ли на данайците,или не.Той зачеркна България от черния ватикански тефтер,но народа,а не някогашните му властници.

Целият електорат на БСП гледаше как папата канонизира троицата,кои-то БКП уби.Те,същите,бяха най-отпред на месата в Пловдив.Те посре-щнаха папата,те го и изпратиха.Без свян,без помисъл дори за угризение или поне за пречистване някакво.Нали папата ги оправда.Нали опрости греховете им.Нали им рече да продължат напред,а те си помислиха,че им е рекъл да забравят.И във величайшата тяхна суета,те заслепено ръ-копляскаха на собстнвеното си опело.Велик Светия Отец,велики помислите му,велико и сбъдването им.С цялата си немощ надви на една партия точно в мига,когато бе решила,че възкръсва.

Последният пирон забиха го младите католици.Толкова много и тъй ревностни владиката Максим може събра само с полиция,но пак няма да е същото.Защото на живо се видя колко е велика вярата ни и колко нищожна – църквата ни.Като владиците си.И като поддръжниците им.

Ликуй,народе.

ОСВОБОЖДАВАНЕ ПО РУСКИ

Това е руски принцип от столетия.Практикуван от дипломати и военни при абсолютно спазване на кратката процедура.Те освобождават като заробват. Или освобождават чрез изтребление.Този принцип проработи и в чеченската действителност.Русия не можеше да си позволи да загуби Чечня.И Русия започна война за освобождението на Чечня.Естествено,от собствения й народ.Бързата процедура обаче се забави.Придвижването на нещата понякога изисква колосална енергия.Русия притежава тази енергия.Голяма държава,в която все още има селища без съобщения за убити в безкрайните й войни.За освобождение.Путин трупа грешки,които явно се харесват на общественото мнение в тази държава без гражданско общество.Путин може да си го позволи,защото идеологията на тероризма е и негова идеология.

Одисеята със заложниците в един московски театър потвърждава правил-ността на класовата идеология.След съответно изчакване,в което светът бе подготвен и пропагандиран,руските командоси влязоха в театъра и го освободиха.Както от терористите,така и от заложниците.Случилото се в Москва е едно достоверно потвърждение на тезата,че за Русия разлика между терористи и заложници няма.Вината е обща и се дели по равно.Използването на едно и също оръжие срещу едните и другите не означава друго,освен че за тях човешкият живот няма никаква стойност.Демонстрирана бе тромавост,некадърност и символика на свръхчовеци от група хора,които в никакъв случай не са приучени да различават военния от истинския театър. Отвратителното в случая е не допустимата грешка в изчисленията,а фактът,че руските държавни мъже проведоха една краткосрочна кампания на лъжи и недомлъвки,за да приспят останалия свят.Техните дипломати начаса се включиха в кампанията,а бившите им кадрови служители в България най-нахално и венценосно похвалиха действията им.Русия се управлява от откровени ченгета и некадърници и тяхната последна акция показа,че тази държава никога няма да просперира.Простата сметка казва,че не терорис- тите,а антитерористите избиха заложниците.Но тук става дума за нещо др-уго,става дума за имидж,за оцеляване на определени държавници,с които чеченците просто се подиграха.Тези момчета и момичета,чиято цифра вар-ира между 10 и 50,избраха най-адекватния на руската политика модел на поведение.Странно е,че това подразни руснаците.Онова,което е позволено на едни,не е позволено на други.Големият затова е голям,защото може да диктува поведението на малкия.Значи,руските военни действия в Чечня са правилни и освободителни,а загиналите руски войни са герои.В същото време чеченските бойци са терористи,а тяхната война за независимост е проява на ислямистки фундаментализъм.Когато мярката е различна,това не е задължително и за теглилката.Кой може да отсъди колко трябва да платят едните,а колко – другите.Ние руснаците си ги знаем.Те са от столетие вне-дрени тук,като при това никога не е имало значение от кой режим са внед-рени.Случилото се в Москва с нещо напомня атентата в църквата “Св.Не-деля”.Това е модел.Как руските тайни служби да избягат от този модел, след като те не са сменили поведението си още от времето на царизма.Не е за вярване,но акции като московската помпат самочувствието на цялата дъ-ржава Русия.Нейната чудатост е прекършена,но самочувствието й си стои. Навярно обикновеният руснак се е упоявал при гледката на избитите теро-ристи и едва ли е отбелязал простия факт,че са срещнали смъртта си в без-съзнание.Евтините уловки от типа какво е щяло да се случи,ако бяха заде-йствани взривните устройства,съвсем не доказват,че е щяло да се случи не-що по-лошо от случилото се.Наистина,убийствено е,че то е било предвари-телно планирано.Светът тепърва ще разбира какво всъщност е аплодирал. Не случайно руснаците много държаха да няма пострадали чужденци.Но каква подигравка,пострадали чужденци има и единият от тях е българка. Затова са и големите хвалби на нашите кадесарски хвалипръцковци,та бел-ким забравим за нашенката.Държава,която организира една освободителна акция по начина,по който това направи Русия,не може да бъде държава. Най-малкото поради факта,че няма за какво да бъде уважавана.Е,Русия си е държава,фигурира на картата,влиза в сметките.Но в сметката се влиза,а после се и излиза.Сцената на света не е абонамент.Не може да плащаш предварително за онова,което ще направиш или няма да направиш.Но ко-гато му дойде времето,непременно ще платиш.Може да е скъпо,а може да е евтино,според държавата.Може би за такава победа като руската съществу-ва и епитетът “пирова”.Кого не надвиха руските командоси?Не надвиха комплексите на руската държавност.Вероятно в Кремъл си казват:Ръкоп-ляскат ни,значи се страхуват от нас.Не,никой не се страхува от Кремъл.Но Кремъл се страхува от всички.И руснаците сами трябва да решат проблема на Кремъл.

ОБРЪЧИ ОТ МЕДИИ

Миналия петък си купих една газета. Традиционна покупка, тъй да се ка-же. Навик от не знам какво си. От първата страница не ме гледаше някое от познатите страшни заглавия, третиращи бивши и настоящи паразити от областите на политическото и олигархическото. Навътре се оказа още по-празно. Същите имена и снимки, разположени частнособственически вър-ху цели страници. Странно. Някой ме беше изпреварил. Някой беше купил вестника вече. Аз само си платих цената. Вестник “Акцент” си бе загубил абревиатурата “за Вас”. Меко казано той вече беше Акцент за Тях. Някакви собственици с инстинкта на Доган. Като не могат да купят журналистите, купуват си ги направо с вестника. В това даже има нещо извисяващо. Не обаче за купувачите. Не и за продавачите. За нас, читателите. За нас, пишещите отвреме-навреме по тези страници. За нас, гастрольорите на дребната житейска правда, смешните донкихотчета, разнокалибрените верблюди на шаячната правдоподобност, изправени срещу гранясалите покупчици на всичко, дето хвърчи из облаците.

Тез бурета със сланина си купуват обръчи.Тез изтъпанчени ментерокфеле-рчета си мислят, че като купят, ще притежават. Парфюмът, който разпространяват из пространството, наподобява оня, с който се препитават гробарите. Те могат всичко. Те наистина могат да притежават. Но не могат да имат. И кво сега. Някое време, месец, два, може и повече, газетата ще продъл- жи да бълва тиража си и по страниците й неизменно ще пътешествуват две физиономии, пристигнали направо от сияйните хоризонти на комунизма, който им построихме. После, когато ентусиазмът на пишещите в газетата секне, тя от само себе си ще се спомине, точно както са го желали газетомиялните. И като печелят, какво губят. След като изпраха парите на газетите, сега перат и самите газети.

Отвреме-навреме се чува под път и над път, особено под път, че щели би-ли да изкупят и онлайн-вестника на свободните хора. Чета как г-нът Баев се опъва на поредното мероприятие на новите народни властници. И чета още как многостраничникът, на който дълги години беше главен редактор, сега със същото раболепие тръгнал срещу му. Някои хора не могат да наго-дят идеалите си тъй, че да не им пречат. Хора ли са всъщност. Намирам не-що красно и честито в туй да се продадеш, да станеш сергийка от пазарището, да се списваш и напудряш самичък, да се харесваш все на едни и съ-щи индивидууми. Бая зорна ще да е тая работа. Ама пада им се.

Имам надежда, че г-нът Баев ще удържи. Вярвам да не е забравил, че по-напред беше поет, па после туй вестникарин. Пък олигоарсите, и цялата държава да купят, пак бедни ще ходят. Щото беднотията не е по нямащите, беднотията е по имащите.

НОВИНИ ОТ МИНАЛИЯ ВЕК

Кобургготски засади дръвче.Зашумяха дебри и балкани.

Дикме засади дръвче.Пред нас блеснаха житата.

И се започна една.

Соломон Паси се срещна с Муамар Кадафи.

Михаил Горбачов пристигна в България.Той бе приет последователно от президента,премиера и други представители на народонаселението.

“Всяка неделя” кеворкира в нациналната телевизия.

Тодор Колев тръгна да настигне руснаците.Цигулката му изплака на умряло.Две тъпи шеги не правят една умна.И най-незаменимите не мо-гат да заменят себе си.

Лили Иванова пак е официозна певица.

Коста Цонев и Явор Милушев пак са официозни театрали.

Боян Радев се твърде възгордя и наново е официозен служител на МВР.

Сергей Антонов бе възнаграден най-сетне.

Един цивилен полковник стана генерал.

Чорни ще купува “Булгартабак”.

Миньори носят на ръце благодетеля си Илия Павлов.

По всичките тези събития движи руското посолско разузнаване в пълен състав.

Антон Тодоров говори,ама кой ли го слуша.

Кат Русия има втора Нарича се България.

НЕОБИКНОВЕН ФАШИЗЪМ

ИЛИ ОБИКНОВЕН КОМУНИЗЪМ

Русия никога не се е задоволявала с една Чечня. Тя винаги си намира вто-ра, а причината е, че първата все пак трябва да се съживи, за да продължат да я бият. Това са пасивите, ако можем да ги наречем така, на плиткото заравяне. Палметните монарси на Русия сега растат в собствените си очи и по един специфичен и бутафорен начин показват на Грузия, че и сами могат да си родят Джугашвили и Берия.

Когато в началото на руската инвазия написах сценария на онова, което сега се случва в Кавказ, разни аноними, мутревци, чалгювци и не знам още какви, патрулиращи из форумите, направиха сценария ми на пух и прах. За хора като мене, сърбали много попари, това не е изненада. Изненада е фактът, че човешки същества, притежаващи достатъчно интелект за интернет, нямат никой в главите си за реалностите на политиката. Е, господа, сега вдянахте ли кой бута демократичните правителства в държави като нашата. А светна ли ви кой в Русия живее добре.

Аз съм обиден.

Обиден съм на моя президент, че мълчи за Грузия и за колегата си Саакаш-вили. Зная, че на него всъщност колега му е Медведев.

Обиден съм на моето правителство, че, вярно на изневерите си, мълчи за Грузия и мести държавата ни в Кавказ.

Обиден съм на плеядата политически фарфарони, които си говорят из вест-ниците за всичко друго, но не и за камарите мълчание пред Външно мини-стерство.

Обиден съм на себе си. Че съпротивата ми не стига по-далеч от няколко из-речения в един или друг сайт. Че думите ми са малки и слаби, толкова малки и слаби, та никой не ги взема на сериозно. Че, макар да съм написал сц-енария, авторските права отидоха при Медведев и Путин.

А само като си помисля, че някога приемах за напълно нормално кавказкото битие на военизираните руски поети. Смятах го за неотменима част от руските им биографии. И аз съм за убиване. Защото проживях живота си с мисълта, че историята не е повече от география.

Сега двамата монарси от Кремъл са тръгнали да монархизират и Грузия. Те не обичат, те направо мразят чуждата свобода и чуждата независимост. Са-акашвили не ги устройва. В търсене на изгубените си кукли те ще измар- шируват пътя до Тбилиси. Обаче там ще започнат и проблемите им. Поз-найте какво следва след Оранжевата революция и Революцията на розите. Следва ферментацията на руската бъчва. Историята като фарс.

ЛЮБОВ ЗА ПРОДАН

Световните медии са пълни с водевилни истории за изневери и новозаформени любовни двойки. Манекенки и миски са се запътили към обятията на също толкова популярни спортисти и политици. И едните, и другите стават престижни членове на корпорацията “Взаимопомощ”. Подозрително бързо звездните двойки се обзавеждат с наследници, които си се раждат направо звезди. Директните полети до тях струват милиони. Заформи се и цяла пок-лонническа индустрия. Това дори звучи екзотично.

Но модата е тук. И като всичко друго, на нашето балканско островче тя се изкривява и изкористява. Първа до нея се докопа мафията. Българската ин-дустрия за миски и манекенки набързо изживя фазата на рекламните лица и сега насочено произвежда звездни бракове в индустриални количества. И понеже нежният пол е на показ денонощно, проблемната половина е мъж-ката. Звездите на модните подиуми, фолк- и турбофолк звездите алчно и хищно са направлявани от онези, които ги сътвориха. Когато говорят за любов, те подозрително избягват нейното финансиране. Понякога те и не знаят, че са жертва на преднамерена любовна интрига. Звездните красавици са предназначени за звездни портфейли. Предназначението им е да контролират парите на богатите българи. Мнозина наивни спортисти станаха жертва на любов, която на пръв поглед изглежда взаимна, но всъщност е насочено сътворена и направлявана. Не се допускат изцепки, никакви отклонения от сценария. Режисьорите са бездарници, но на тях и не им е нужен талант. Нужна им е атмосфера. Един човек, наричан “писателят на мафията”, опита да вдигне завесата в едно единствено интервю. Тутакси го разстреляха.

Въпросът е не какво да се прави, ако любовта на звездните двойки започне да кръжи нависоко и по някакъв начин се еманципира от режисьорите, въ-просът е как да се контролират паричните потоци в променените обстояте-лства. В това е смисълът на занятието. Всяка перспективна физиономия и всяко обещаващо име биват включвани в незнайно от кого актуализирания списък на постоянното присъствие в безкрайно разширяващата се вселена на вип-лицата и техните вип-събирания. Но порнографията не свършва до тук. Голяма част от тези лица, покрай връзките си с политиците, напълно преднамерено участват и във формирането на определени политики. Тези политики, разбира се, рядко излизат извън границите на финансовите взаи-мозависимости. Така красивото чувство, употребено по подходящ начин, не е повече от услуга, която обаче се продава на значително по-висока от действителната си цена. Богатите наследници също са на прицел. Те може и да успеят да предотвратят намесата на родителите си в личните им предпочитания, но едва ли ще успеят да се справят с предизвикателството, което са им приготвили режисьорите. Колкото и невероятно да изглежда, па-рламентът също е в полезрението им, там се осъществяват доста красиви жени, които дори не биха повярвали, че са употребени, а и предстои да бъ- дат изцедени до край. Журналистки от електронни и печатни медии с преобладаващо привлекателна външност и умело балансирани форми, не са нищо друго, освен примамка, а по-точно капан за наивници, които иначе никога не биха застанали пред микрофон или камера. Никоя журналистка при никакви обстоятелства не би си задала въпроса защо е предпочетена. Но истината е, че те вършат перфектно работата, за която им се плаща. Не-що повече, те са задължителен декор на всяко вип-събитие, а твърде често самите са домакини на такива събития. Без да съзнават, те са статисти във височайши игри. Независимо от факта дали думите им са отпускани с кап-комер или пък са преднамерено приказливи, те са едновременно доносни-ци и резиденти на хора, които се осъществяват със слушане. Защото, за да произведеш любов, ти трябва да произведеш нейните обекти. За да продадеш първото, ти трябва да притежаваш второто.

Човек се пита струва ли си да бере гайлето на хора, които съзнателно про-дават външността си, гласа си или уменията си на терена, ползвайки услу-гите на пиари и мениджъри. Те пеят и играят, това е прекрасно. Проблемът е, че докато звездите пеят и играят, някакви други хора им търсят партньори за влюбване и ги контролират през всичките им красиви мигове с едничкото намерение да контролират парите им. Нравите на безнравствените.

ГОЛЕМИТЕ ДРЕБОСЪЦИ

Животът на дребосъка е една епопея от титанични напъни.В известен смисъл всякоя държава би могла да предвиди бъдещето си,ако си нап-рави труда да огледа дребосъците си.Нормално е,че те са най-многоб-ройни в политиката.И оттук именно идват всичките неблагополучия на народец като нашия.Щото едрогабаритните политици не считат себе си за дребосъци.Микроскопското наблюдение обаче иде да каже,че колко-то незабележимо е растояните от великото до смешното,толкоз по-нез-абележимо е то между едрото и дребното дребосъчие.Редно ли е да пр-иемаме с усмивка тоз констативен протокол.Още повече,че мнозина дребосъци представят се на партия и нищо не може ги спря да идат и на избори.Държавата ще им отпусне парици,те ще му отпуснат края,и кра-ят й няма да се види.Къде ще й излезе сметката на такава държава,то се знае.Странното е,че сякаш имунитетът закриля и онез,дето не успяват да прескочат бариерата.Който еднъж опитал е,независимо от резултата,той вече свободно и великански разхожда се из парламента,съживява умрялата си репутация и живее си най-солидарно и най-епохално на на-родната мазна сметка.

Някои екземпляри от тоз екзотичен вид сдобиват се и с власт.Като я сдобият,почва се едно вайкане и плюване на адреса на предшественици и съпартийци,доде най-сетне обърнат им внимание и някой от по-отгоре обади,че чули са ги.Чуват ги обаче и тези,дето не държат власта,ама държат кесиите.След някоя и друга неформална среща,кесията се отва-ря и хартийките сменят притежателя си.Който вземе пари,той вече е продал душата си.Може и да не ги вземе.Може примерно да му подарят вестниче някое,специално за него природено,може да му подобрят ими-джа с лъскане и ласкаене,да си го привикват на разговори и споделби по набъбнали някои управленски циреи.Кадифето обаче разваля кожа-та и човек не усеща се как станал е вече друг.Властта се услажда и на онези,дето по природа не обичали са сладкото.Короната тежи,но те и не помислюват,че длъжни са да я носят с достойнство.Достойнството е непозната дума,кога властта не ти е прилягала,пък си я получил.Но-вите условия искат и нови условности.Нямането на принципи извиква ново нямане.Които са те направили нещо,неудобни някак си стават.

Празна заблуда е да мислиш,дето само те знаят,че си едното нищо.Вече всички са го разбрали.Габаритът почва да ти пречи,щото господарската осанка не прилича манталитета на един слуга.Те лобираха,за да властваш ти – ако можем да използуваме един брадясал цитат.Сега от лобито не останало е нищо,хем ги има,хем ги няма.Че какво ти пречи да пр-одължиш с обзавеждането и да сдобиеш ново лоби.Нищо.Търсят се

Хора с пари,по възможност без идеи,неидентифицирани такива едни субекти,субективни идентифицили,фосили,бацили и прочие.Ако си на изборна длъжност,работата счита се опечена.Опечен си и ти.

Оттук насетне съдбата ти вече е в чужди ръце.Може да бъдеш използван по предназначение,приласкан или захвърлен,да свойничиш сред чуждите и да чуждееш сред своите,може да си жива или мъртва торпила,а при необходимост да направиш сепуку другиму и да принесеш жертва на себе си.Има доста прилични начини да оцелееш,като бастисаш ближния си.Неприлични начини няма.Ето как дребосъците се наддребосъчват,а напъните им накрая стават препъни.Разликата между великана и дребосъка е чисто технологическа:напъните на дребосъка раждат в най-добрия случай мишка,напъните пък на великана раждат Мики

Маус.

УРОК ПО ИСТОРИЯ

Когато си тръгнат византийците, идват турците. Но византийците не си от-иват съвсем. Остават тук като част от турското присъствие.

Когато си тръгнат турците, идват руснаците. Но турците не си тръгват съв-сем. Остават тук като част от руското присъствие.

Когато си тръгнат руснаците, идват американците. Но руснаците не си тръгват съвсем. Остават тук като част от американското присъствие.

Когато си тръгнат фашистите, идват комунистите. Но фашистите не си от-иват съвсем. Остават тук като част от комунистическото присъствие.

Когато си тръгнат комунистите, идват демократите. Но комунистите не си отиват съвсем. Остават тук като част от демокрацията.

Когато си тръгнат добрите, идват лошите. Но добрите не си отиват съвсем. Остават тук като част от инвазията на лошите.

Когато си тръгнат лошите, идват по-лошите. Но лошите не си отиват съв-сем. Остават тук като част от протектората на по-лошите.

Когато си тръгнат по-лошите, идват най-лошите. Но по-лошите не си оти-ват съвсем. Остават тук като хранителна среда в резервата на най-лошите.

Когато си тръгнат най-лошите, идват българите. Но най-лошите не си оти-ват съвсем. Остават тук като морален коректив на българите.

Когато си тръгнат българите, идват циганите. Но българите не си отиват съвсем. Остават тук като част от циганите.

Когато си тръгнат и циганите, не идва никой.

Историята е куп старо желязо.

КЛЕВЕТАТА КАТО ШОУ

Ако някой се е съмнявал в документите за самоличност на единственото ни телевизионно шоу,той несъмнено е имал основания.Шоуто на Слави е една официализирана частна институция за пране на най-мръсните от бездруго омърсените нашенски пари.В шоуто разбира се може да се видят доста личности от политиката,изкуствата и т.н.бизнес.Може

да се чуят гласове,различни от гласа на водещия,както и такива,които без съмнение го превъзхождат.Това е естествено за едно шоу,което прави и невъзможното,за да се самоналожи като единствено на пазара. Вероятно в битката за аудитория и рекламодатели всичко е позволено. Едва ли обаче е позволено да използуваш монополното си положение в една телевизия,за да осъществяваш и овеществяваш налудничавите си комплекси,най-вече комплекса за малоценност.Слави Трифонов,естествено,е много богат човек.Той си има зрители и фенове.Притежава,както сам дава да се разбере,почти неограничени възможности за придобиване на движими и недвижими собствености,както и на човешки същества.Но това явно не му е достатъчно.Очевадно му липсва тръпката на голямата политика.И понеже прокуратурата не се е заинтересувала от него,тъй като вероятно по презумпция го счита за безобиден шут,той търси да се доосъществи в най-неочаквани ракурси.И един от тях е патологичната му омраза към Иван Костов.Няма да ставам адвокат на екслидера на СДС,тъй като той продължава да прави новата ни история по

свой особен начин.И няма да спре да го прави.Проблемът на Слави Тр-ифонов е,че за него всъщност не би имало нищо срамно в това да се на-рича Иван Костов,но че той просто не може да има нищо общо с мора-ла,достойнствата и мисията на бившия ни премиер.Няма вечер и няма шоу,в което Костов да не е бил обект на злъчните и омерзителни покл-они на Слави към всичко онова,което олицетворява.Явно годините на управление на СДС са се сторили прекалено дълги на г-н Трифонов.Ев-тините намеци за портокали и свиждане са най-безобидните от неговите тиради.Шоуменът осъществява един безкраен монолог,от който все-ки път излиза победител.За това му плащат.За това са големите пари.За това е цялата негова лична битка с човека,който продължава да застра-шава собствениците на Слави.На практика се получава тъй,че не шоуто и не сценарият са стоката,а че стоката е самият шоумен.Донякъде дори е справедливо,че през годините станахме свидетели на пълната дехума-низация и деградация на този човек.Моралът му е колкото морала на сводника.Неприятното донякъде е,че една национална,макар и частна, медия,каквато е бТВ,си позволява лукса да употребява един нечистоп-лътен човек,а той пък от своя страна използува ефира за арена на лич-ната си мафиотизирана битка срещу един-единствен политик.Не е ясно дали договорът му с медията позволява той да я ползува по този начин. Вероятно – да,ако се съди по мълчанието на агнетата от Мърдок надо-лу.Следователно и внушенията на Слави са договорирани.А те са:кръс-тниците на българската мафия не са онези,които са,а са онези,които ви-зира шоуменът.Плаща му се да мрази по омразен начин омразните му и без това политици.Другото внушение е,че всъщност не всички са маск-ари,а маскари са само и именно личностите,набелязани от неговите раз-плащателни сметки, както и тяхната партия,т.е. СДС.Близко е до ума,че бТВ се е поставила съвсем съзнателно в услуга на определена мафиотска структура,същата,която плаща и на Слави Трифонов.Отделно стои въпросът,наясно ли е Рупърт Мърдок кой и за какво използува неговите пари и неговата телевизия.Ако австралийският медиен магнат е инвес-тирал в омразата и разделението на българското общество,въпросът с инвестицията вече престава да е негов личен въпрос.Парите,естествено, не миришат,но е факт,че нетърпимата жълта воня се разнася всяка веч-ер именно от екрана на бТВ.Направо не е за вярване,че телевизия,в която се изявяват толкова прекрасни и талантливи водещи,може да си съ-жителства с шоумен като Слави.Думата е за подмяна на ценности,дори за подмяна на генезиса на онези морални стойности,които открай-време са стълбът на българина.И,както се вижда,не е никакъв проблем да се гъделичкат всяка вечер низките страсти и промиването на мозъ-ци да си тече.Това е договорирано и парафирано от двете страни в един взаимно изгоден контракт.Ако бТВ печели,народът ни обаче губи.И важното в случая се оказваме не ние,които им плащаме,а те,че са благоволили да ни вземат парите,срещу което получаваме подигравка с чувствата ни към един или друг политик.Няма морални основания за осъществяването на сделката между бТВ и Слави,при положение,че предварително се е знаело какво ще произтече от това.Въпросът не е защо бТВ използва шоуто на Слави за военни действия само срещу определени политици,а дали монополното й положение на единствена частна национална телевизия й позволява да го прави.Ако това е така,излиза, че парите на Мърдок и парите на българската мафия се обслужват взаимно.И още,че цялото българско общество е въвлечено в ритуала,наречен “пране на пари”.Нищо чудно някоя вечер Слави да обяви,че чистите са те,а мръсните – ние.И как няма да сме омърсени,щом дневната ни порция включва шоуменска помия и телата на неудобни политици.Със същото са хранили някога и прасетата в Скравена.Пази,боже.

КАКЪВ ЖИВОТ, КАКВА ЦЕНА

Чета и недоумявам. Някакъв човек събрал 5000 плюс-минус, вероятно чле-

нове на партията му, вероятно всичките, вероятно не съвсем. И какво им говори човекът. Говори им това, което той си мисли, че те искат да чуят. Подготвил се е перфектно, събирал изрезки от вестници, събирал общи и единични фрази, омешал чуто и нечуто, направил един екскурс в неслуче-ното си битие, па накрая сътворил от всичко туй един тюрлюгювеч и го тр-еснал на масата. След рецитала на вестникарските изрезки той, неизвестно защо, започва да брули обрулената ни политическа класа, издокарва се на човек с безбройни, безименни и дълбоко засекретени врагове, внушава, че делото му е право и той ще победи, обаче за сега търсенето на врага предстои. Той плаши опонентите, които няма. Размахва документи, които сам е документирал, повдига си рейтинга на токчета и веднага след това го пред-лага за праг на изборите, обаче тутакси разбира, че първият, който ще се спъне в прага, е именно той. Предлага, защото знае, че няма купувачи. Не-говът праг е най-залежалата стока на политическия ни битпазарлък. Това не му стига, види му се, че безрезултатните му досегашни задевки всъщ-ност са грандиозни фишеци с кьор отпред, и понеже не разполага, пък и не може да си го позволи, с живота на 5-те хиляди свои поданици, решава да пусне в обращение собствения свой, скъпоценен, всебългарски, всесветовен и направо галактически апотеоз. Той ще подреди държавата, ако трябва, и с цената на живота си. Изключително хитро предприятие. Г-н, забравих му името, вади документи и сезира прокуратурата. ДАНС няма нищо общо, щото неудобно някак да върви против собственото си зачатие, обаче все пак трябва да върви. Г-н Яне пък не е институция и като тъй си говори. Говори си, щото не е институция, нали. От говоренето му нищо не произтича, освен някакво си разчистване на сметки между коалиционни партньори. ДАНС и тя се сезира. Прави си лека суха тренировка и също тъй суха излиза от ситуацията. Мислят си, че Европа я управляват балъци. При все-обща виновност и невинността бива всеобща. Добра сметка, добри момче-та, институционални институции, а над всички – новият звездоман. Не ка-звам кой, да не ми извади документ. Ако тез индивиди знаят как мразя простаци да ме правят на простак, ама те не знаят. Нямам и намерение да им казвам. Мълча си, демек. Скатавам се. Обитавам си блатото. Къде ще ида, че няма да го обитавам.

И ето, аз питам. Какъв е тоя живот, който сам си слага цена. И необходим ли е всъщност животът на някакъв лаладжия, за да се подреди една държа-ва. И каква ще да е тая държава, дето животът на Яне Янев е нейната цена. Няма такава държава. Няма такъв живот. Няма такава цена. Проблемът обаче не е Яне Янев. Проблемът са документите на Яне Янев. Не съм виждал по-нелепо предлагане на стока втора употреба. Не съм виждал тъй добре поддържана сергия с толкова много етикети. Не съм виждал тъй скоросмъртно лепило, каквото са обвиненията на тоз господин. Той си лепи, а реакцията е все едно такъв човек няма. Вади папки и документи, оглежда се в тях, па после огледалото му виновно. За щастие, злото в таз държава се не свършва, и като тъй нямат край и обектите на нашия пръв обвинител. Той алфата и омегата. Той правосъдието и неговът предмет. Той законът и неговът антипод. Той депутатството и неговът избирател. Той прахосмукачката и прахът. Образът и подобието. ДАНСЪТ и МИМАНСЪТ. Свършеното и несвършеното. Колът на мъчението. И понеже на неговът кол до сега се не видял ни един барем измъчван, а само фигурата на мъчителя се навърта там, изключително много уважаваният от мен г-н Янев реши се най-после да насочи прожекторите къмто мъчителя и ние видяхме, че това е самият той. Плътното и безплътното. Духът и материята. Мъчителят и мъ- ченикът. И си тури цена. Проблемът обаче не била цената. Проблемът бил животът. Никой не му го иска. Но той все пак го дава. При все туй пак не му го искат. А щом е тъй, той решава да го подложи на опасността и да прецапа туй блато с алигатори, от което, наред с всичките софиянковци, абаджиевци, колчаковци и прочие нааковци, четвърта година вече смуче ли, смуче. За тоз момент алигаторът изглежда да е той самият, движенията му изключително правилно насочени, изяжда всичко по пътя си, но странното е, че той тях изяжда, пък те него изплюват. Да видим сега кого визира нашият народен херой. “Ще бъда, плаши той публиката, безпощаден към всички, без значение дали се казват Ковачки, Гергов, Костов, Борисов, Петков.”

Това е една забележителна фразеология, изречение, достойно за Гинес. Пъ-рво на първо уважаемият г-н събира несъбираемото, па чак след туй ни ос-тавя възможността да проумеем блатната дълбочина на казаното. Живеейки в блато, той се явява говорител на блатото. Блатно му живеенето, блатно му мисленето, блатно му и говоренето. Вижте неговата поредица от мишени. Не присъствашите са важни, важни са отсъстващите. А отсъстват Кобургготски и министрите му, Софиянски, Първанов, Станишев и министрите му, Доган и върхушката му, Сидеров, Овчаров, братята Драшкови, и още хиляди знайни и незнайни персонажи на непреходния преход. Няколко часа след туй новият вожд на водените съзна грешката си и набързо прибави към изброените царствения Кобургготски. Но за да не е капо, в същата таз минута си заплю приснопаметните господа Стоян Ганев и проф. Чирков, известни с продължителното си пребиваване в неизвестност. Не мога да не уважавам г-н Янев. Той надмина всеобщия наш кум и кумир г-н Андрешко. Нещо повече, надмина самия себе си. Вижте как седнал между сър Джефри ван /Орден-ът отделно/ и Д. Абаджиев. Какъв консерватор, какво осмо чудо, какъв клапан на свирката, свирка на клапана даже. Дали наистина мисли, че ще уплаши някого. Дали наистина е тръгнал да дава живота си за едно нищо и никакво вземане на властта. Че тя вече взета. Че той вече управлява. Повелител на страховете ни е той, нужник на ужасите ни, инкасатор на непотребената ни енергия, обръч на всеобщата разпусна- тост, глашатай на несекващата дандания, преобразувател на ръждясали илюзии и върховно дъно на блатото Му. Да бориш злото като го пресъздаваш и увеличаваш – туй е същински принос в марксианската диалектика. Таквоз приношение сигур си струва саможертвата. Само че онез, дето готови били да харижат живота си, обикновено харизват чуждия живот. Нямам думи. Остаям си безгласна буква, дорде не получа височайше изволение да се въплътя в гласна такава. От моето върховно гражданско началство. От моя съдник и модератор. Тоз човек е моето символ-верую.Той наградата ми, че съм Го дочакал. Той наказанието ми, че бях изгубил вяра в пришествието Му. Но той тук. Той приказва. Той не зачита правилата, понеже ги твори. Не е от ДАНС, не е от ДС, не е от България. Той е от блатото. Да живей.

ГОСПОЖА КАПОНЕ

Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е твърде хубавка. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и хубавка. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде умна. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и умна. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде учена. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и учена. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде приказлива. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и приказлива. Обаче създава впечатление.

Г-жа тъща ми имаше приятелка. Тя бе нещо като книга в библиотеката. Можеше да я слушаш, когато си поискаш. Всеки път разказваше един и съ-щи сън. В този сън жената си говореше с птиче. Нарекохме я Птицеговоря-щата.

Г-жа Капоне не е птицеговоряща. Тя дори, предполагаемо, не сънува. Не би имала време за неща, от които не се печели.

Г-жа Капоне е депутат. Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е независима. Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е Осмото чудо.

Г-жа Капоне е Осмото тепе.

Г-жа Капоне е лявото колело на дясното.

Г-жа Капоне е първа глуха и девети челен.

Г-жа Капоне не е г-жа Капон в нито едно от горните чудеса.

Г-жа Капоне си има партия. Партията й си има г-жа Капоне. С г-жа Елео-нора стават две. Не две партии, две г-жи. Две. Хубаво число. Засукано. Г-жа Капоне не е г-жа Капон. Г-жа Елеонора не е г-жа Елеонора.

Две жени – една партия. Коя от двете. Две. Хубаво число.

Г-жа Капоне и нейната партия търсят място под слънцето. Място няма. Об-аче слънце – в изобилие. Е, място за партия няма, но има място за принци-пи. Г-жа Капоне си има принципи. Три по-точно. И г-жа Елеонора си има принципи. Три по-точно. Стават шест. Делим на две. Пак са три. Г-жа Кап-оне търси място за принципите си. Забележително. Толкоз твърде, че дори епохално.

Г-жа Капоне не е г-н Монк. Но все пак влиза в парламента. Не искайте да си каже как. Неприлично е. Г-жа Капоне и г-жа Елеонора влизат като сдс и излизат като независими. Левите ръце на двете г-жи са десни, а десните им ръце са дясно-център. За всеки случай имат под ръка по една ръка.

Г-жа Капоне не ще да бъде независима. Обаче никой не иска нейната неза- висимост. И какво прави г-жа Капоне. Обявява си принципите. Само че СДС и ДСБ са прекалено заети със себе си. С други думи, г-н Костов и г-н Димитров са затрупани с принципи.

И тогава г-жа Капоне прави изявление: Днешното споразумение между СДС и ДСБ е един очакван рутинен акт. Дежа вю, та чак втръснало, иска да каже. Най-обикновено комшийско парти. Нищо съществено, направо нищо, нищо на квадрат даже. Г-жа Елеонора и тя. Какво и тя. Ами същото на квадрати. Г-жа Капоне обаче не пропуска да измайстори и тя някой рут-инен акт и тутакси си прокламира принципите. Принципите й и те - геоме-трични едни такива, размазани, рутинни, обаче ултимативни, като някой паразит, от който няма отърване, или като някой паразитолог, от който съ-що няма отърване, в краен случай като Яне Янев, да речем.

Г-жа Капоне влиза в ситуация. Г-жа Капоне си има партия, но партията й си няма никой. Иска в коалиция, но никой не ще двама души с три принци-па. Г-жа Капоне иска рутинен акт. Дежа вю, та чак втръснало. Обичайно комшийско парти. Нищо съществено, направо нищо, нищо на квадрат. Тя иска, тя го може, Тя Е. Такива ми ти едни подробности, мара подробната даже.

Г-жа Капоне влиза в коалиция. Три принципа – двама души – една коали-ция. Твърде добре. Разнообразно. Паяжина. И паяжината – и тя на квадратчета. Разграничавам се от себе си. Г-жа Капоне не е квадрат. Г-жа Капоне е обръч. Обръч. Хубава дума, кръгла, съдържателна, непристъпна, метална даже. И в обръча – един Президент. Колко патетично. Чак страшничко. Ка- то закъснял цикъл. Като неочакван рутинен акт.

Сбогом, г-жа Капоне. А по български Чао.

ДО “СЕДЕМ” – ВЕСТНИК ПОЛИТИЧЕСКИ И КНИЖЕВНИ

Г-Н ЕВО ХАБЕРОВ ПИШЕ ПИСМО НА ТУРСКИЯ ПЪРВАН

Г-н Ево не е Ево Моралес, ако мога да перифразирам самия себе си. Г-н Ево Хаберов няма нищо общо с Боливия, освен азбучната вече фактология относно произхождението на картофа. И съответната такава по някой си покоен картофен бос. Г-н Ево не е нито туй, нито онуй, г-н Ево е всичко останало. Общо взето, г-н Ево е онзи, който взема общото и го в-единичва. От доста време насам г-нът е в търсене. Не просто търси, ами претърсва. Да речем, че туй е неговото амплоа. Амплоа – хубава дума, нещо като Амплонския тунел, или като градчето Амплоещ, да речем, родно място на сума ти революционни нашенски подвиги по робско време, или пък като Амплона, дето ката година се бият с домати и ги тъпчат, па после изнасят пюрето в някой си остров на червена стабилност и турско благополучие. Туй то амплоато на г-н Ево Хаберов. Както се види от фамилията Му, той пада малко нещо ветрогон, вестонос, весталка, по гръцки маратонец, по ту- рски вестникарлар, по английски Ню хабер, а по французки Хаберне Сови- ньон. Пък да не си помислите, че тоз новоизпечен тюркоимен си пада по тюрковете. Нищо подобно или всичко безподобно. Да би можело, щеше не еднъж, ами дважди и трижди да ги отюрчи, па иди после туй и гледай ги как удрят петите на килимчето. Г-н Ево е и йощ някое си подобие на мес- тен идол. Айдъл, да го речем. Айде холан, даже. А бе, кой го знае, може и чист холандер от Айдеховен да е. Кво като името, нищо му няма на името. Име като име, именително, няма падеж, няма лихва, нищо няма, кой ще го гръмне такъв ти човек. Г-н Ево, ако и да не е Моралес, твърде моралист па- да, пада та пропада, морален, морален, та чак знахар и морал. Па и маркси- ст отгоре, сто години самота, дето се вика.

Оня ден гледам. Гледам си, де. Гледачев го давам. Гледстон, и улица има на него, с правописна грешка на третата буква, разбира се, то се знае, както му е редът и всичко останало. Да кажа, че бидох втрещен, може и да излъ-жа. Ма си беше той – г-нът Ево, любимецът на всичко що шава и що не шава, на Шави Алонсо, на Морис Шавалие даже, защо не и на Шавесалом. И къде, мислите, се яви тоз образ на образите, образец на образците, обра- зописец на образописците, писец на писците и писък на модата. Яви се очи в очи насреща ми и, право да си кажа, твърде ме уплаши, толкоз ме упла- ши, та чак страх ме хвана, па си въобразих да не съм возприел на мене си образът на някой плашунко, на уплашено някое плашило, в краен случай на нянякой си плашипутарник. Надали ще да повярвате, ако си призная, че затворих очи и изчетох всичкото, дето г-н Ево беше написал. Няма да ми повярвате, то се знае. Пък аз не само четох и изчетох, ами и за малко да се разплача. Що тъй, ще да рече любезният читател. Щото тъй, ще да отговоря аз. Г-нът Ево, разбра се изпърво, не бил ни боливийски, ни турски поданик, ами си бил наш от нашенските. Произхождението му било е от селцето Мало Голямово, обаче не бил там раждан. Въобще, да знаете, не бил раждан. Имало го и туй то. Явил се. Дали непорочно, дали порочно, ама на – получило се зачатие. Незияснената негова природа виновата била за тоз негов страшен изглед, а по български – имидж. Имейджън, имаджине и всичко останало. Ма то по-страшно и от него било писаното. Там пълно с расизми, голямомализми, популизми, схизми, сатанизми, клизми и прочие. С евфемизми някакви си там казано, че ние, неколумбовите нетурци намаля- ваме, а всички останали се увеличават, малко било е да ни поколумбчат, потурчат, поромчат и попърванчат. Толкоз вярно, та чак да не повярваш. Г-н Ево, както си му е писането, надълго и нашироко глаголи за картофа и за картофената съдба на всичко останало, дето не е картоф, ама ще стане кар- тоф, къде ще иде, та няма да стане картоф . Или картюф, по нашенски. А по френски тартюф. Ех, език мой, драг мой. Не ти, а г-н Ево е моят кумир от тук насетне и додето ми очите видят, че и по-нататък. Все едно бе писано с примка на шията, писанета като циганета, направо ме оцъкли, изпус- нах се, да ви кажа. Видя ми се тоз г-н Ево тъй грандиозен, тъй одиозен, като да беше се извисил на най-най-най-Горни Лозен, възприел някоя позен на донски казак или на македонски кашик, ако ми бъде дозволено от г-на Никола Груевски, ето, не дозволява, ке ми я накриви капата, ке ми пръдне на дедовия, както би се изразил някой изпаднал германец, та г-н Ево ми взе акъла, просто си го взе акъла ми и нищо чудно да го употреби по някое негово си стълповно творение, за какво говорех, тъй, за г-н Ево и как г-н Ево взел позата на тоз или на онзи и пише ли, пише, и не нещо друго пише, ами писмо до турския султан с копие до българския първан, ако не и обратното. И на това място става страшно. Пред г-н Ево се възправя проблем на проблемите. Г-н Ево се пита: кой всъщност е Материалът. Г-н Ево пита, ние отговаряме: Материалът, г-н Ево, сте вие изобщо, и Вие в частност. Както г-жа Мадона се нарече Материалното момиче, тъй Вие, г-не Ево, ще да се наречете Материалното момче. С прякора се явяват и милионите. Картоф, картоф, ама и там материални момчета, и там милиони. Евалла, г-н Ево, яваш-яваш и гел бурда. Види се, че и ти щеш да станеш картофено босче, та и теб да накачулят онез ми ти фемини, айдълки и брадърки, и каквито ти дойдат на ум забулени и разбулени. Бъди доган, ако не щеш да си закуската му.

Хайде, със здраве, г-не Ево. Приятелски поздрав. Туй е компилация, иде от компир, сиреч пак картоф. Дано да спрете да пишете тъй надълго, защото и хубавото все някога погрознява. Стегнете се. Туй е съвет от един старец, много видял и много патил. Хубавото предстои.