ЗА “КНИГАТА” НА ЕМИЛ КАЦАРОВ

Естествено,по-важна за автора е първата част на книгата му,озаглавена “Апология на метафизичния лунатик”.Апологията визира явлението Хитлер,но донякъде,като визия, се обръща срещу самия автор.Ако е апология,то тя елиминира адресата си.Ако е поезия пък,то тя е лишена от същността си.Това е съзнателно боравене с думите.Арсеналът изглежда страховит,но е изключително трудно да се прочете нещо между редовете.

Иде реч за набор от думи,които наистина предизвикват ужас.Обаче ужас при мисълта, че всичко това трябва да се анализира,а,следователно,и да се стигне до края му.Трудно е,много е трудно.Да не кажа мъчително.Когато напънът за поезия мимикрира в самоиз-тезание,няма как читателят да остане ненаказан.И какво от това,че на места прозира по-етиката на Гео Милев,то само доизкривява нещата.Според мене,авторът е тръгнал от сгрешената самоличност на актьора от политическия театър.За каква метафизика е ду-мата.За какъв лунатик говорим.Хитлер е човек,който си вярва,но нищо повече.Той само се е поклонил във финала пред стореното от него.

Стилистиката на Кацаров въобще не кореспондира с персонажа му.За необяснимото се говори по подходящ начин,но този не е подходящия.В сгрешената стилистика е погубе-на и поетиката.

Втората част,”Книгата”,е набор от разностилни поезии.Те са по-добри,поради краткост-та си,но и тя не е навсякъде.Идеите,доколкото ги има,са размити в бръщолевенето,обсебило автора.Кому е нужно толкова говорене.Краткостта,казано е,е сестра на таланта. Все пак има и добри мигове в общуването с този автор.Тристишията му са прекрасни,с една приглушена нежност и философска небрежност,които,кой знае защо,липсват в разтегнатите му текстове.

В заключение ще кажа,че авторът е поет,който успешно е депоетизирал стиховете си. Ако тръгне по обратния път,може да стигне там,за където се е запътил.Обикновено входът е изход.