БЪЛГАРСКИЯТ СЪД БИЛ НЕЗАВИСИМ

Трудно е да се повярва, че след двадесет години демокрация българският съд ще бъде доминиран от Държавна сигурност. Трудно е да се повярва, че след всичките тези години някаква гнусна институция ще има наглостта да удари самото сърце на демокрацията. Че някакви магистрати с отпуснати бузи и двойни гуши ще разправят колко независим бил българският съд. И как никой не можел да упражнява натиск върху него. Че защо е нужно да се прави такова упражнение. Натискът не е върху съда, а произтича от съда. “Независимият” български съд сам по себе си е перфектната форма на натиск върху всичко живо извън него. “Независимият” български съд е самата юрисдикция на омразата. Нищо лично към никого. Българският съд е изпаднал преди 65 години в зависимост, от която не е излязъл и до днес. И в това е цялата мерзост и цялото безчестие на ситуацията. Слугите на закона са всъщност прислужници на беззаконието. Ако някой се познае в тези думи, си е за негова сметка. Но в тях няма и капка преувеличение.

Не вярвам на нито една дума на нито един от високопоставените магистрати. Съветвам ви и вие да не им вярвате. Реалното им поведение в прав текст означава, че всички те са креатури на две партии. Две партии, които ни държат в робство вече двадесет годни. По един или друг начин. С четири години само реална демокрация, в които те бяха натикани в миша дупка. И всички знаят кой ги натика там.

Хората се питат защо този съд, който би трябвало да респектира, всъщност плаши. Защо законът, който би трябвало да регулира, всъщност денивели-ра обществото. Защо онези, които са извън закона, получават привилегии, а онези, които се вместват в закона, имат само привилегията да са там. Хо-рата се питат още защо българският съд осъжда кокошкарите по кратката процедура, а крадците на милиони биват съдени до пълното им оневиняване. Защо някакви малцинствени първенци ще определят кой да съди криво и кой да съди право. Защо преситени търбуси ще търкалят юридическите термини из устата си, а някакви доморасли газетари ще ги експонират като че са върховната и недвусмислена истина. Самият български съд е двусмислица. По израза на лидера на СДС г-н Мартин Димитров, съдът в България е някакъв мумифициран модел на отказ от правосъдие. Нещо, което никъде го няма. Но тук то е норма. Отказът от правосъдие означава ни по-вече, ни по-малко, че българският съд не е в наличност. Но я се опитайте да им го кажете. Ще получите отговора, който получи г-н Мартин от г-н Светлин Михайлов, навлякъл тогата на председател на Софийски градски съд. Лидерът на СДС напразно ще очаква намесата на европейските инсти-туции. А причината е, че по един перверзен, традиционен за европейс-ката левица начин, целият този театър се разиграва със стратегичес-ката цел Синята коалиция да бъде елиминирана от участие в еврово-та, с което нашата левица ще помогне на ПЕС да разиграе мнозинство в бъдещия Европарламент. Залогът е много по-висок от някаква си регистрация на някакво си ръководство на някакво си СДС. Все в тази връзка, прелюбопитен е начинът, по който г-н Светлин отговаря на въпро- са за регистрацията на СДС. От самовлюбения отговор следва, че той е дал всичко от себе си тази регистрация да не се случи. Този човек стои в нача- лото и в края на сагата, написана от неколцина болни мозъци, той се явява алфата и омегата на омърсената синя приказка. Да, омърсена. Но приказка. Как можа СДС да я докара до там, та да зависи от такива хора. И в същото време някакво нескопосано копие на Л.П.Берия да те гледа снизходително с остъклените си воднисти очи. Туй е въпросът. И урокът.

Тъй върви светът.

АЛТЕРНАТИВНИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

В понеделник група хора, самообявили се за интелектуалци, излязоха с по-редната си подписка. Този път те идат да подкрепят църквата в спора й с държавата. Ако читателят е забравил, съдът в Страсбург отсъди онази част от Българската православна църква, представлявана от Максим, да се раз- бере най-сетне с частта от същата тази църква, представлявана от Инокен-тий. Съдът на Европа въобще не постави под съмнение съществуването на хората, представяни в България като алтернативен Синод. И тъй, дежурни- те интелектуалци, забележете, подкрепят БПЦ в спора й с държавата. Мо-же ли всъщност църквата да има спор с държавата. Може, ако Църквата се идентифицира с държавността. То е все едно материята и духът да са дото-лкова преплетени, че да са едно и също. Истината е, че в БПЦ, наричаща себе си официална, никога не е ставало дума за нещо друго, освен за материална изгода. Но в случая важното е, че съдът не прави разлика между т. н. два синода. Той се произнася само по начина, по който държавата третира едните и другите. Защото вярата не може да бъде алтернативна.

Самата мисъл обаче, че някаква общност, към която принадлежим, взема отношение към случващото се в БПЦ и приема гоненията срещу алтернат-ивните синодали като недемократични, самата тази мисъл изкара из релси старците на Максим и на Първанов. Отвратителното в случая е, че между имената в Подписката няма нито един вярващ. До един те са атеисти, и ка-то такива защитават не Църквата, а Държавата, представлявана в момента от техните патрони Първанов и Станишев. Не, че не знаем за какво е думата, но някак си е трудно да проумеем, че тъкмо тези имена тръгват срещу Европа и се изтипосват на представителна извадка на интелектуалците ни. Може и да има интелектуалци, във всеки случай имената им не са в подписката. Има и нещо по-грозно. Възползвайки се от набеждаването им за интелектуалци, някои от подписалите са там в качеството си на високопоставени партийци, което автоматически политизира подписката. Това е и целта на занятието. Но нали нас ни имат за второ качество хора, защо да не си изиграят играта. Отделно седи въпросът, че Европа въобще не се впечатля-ва от подписки, особено когато касаят решения на нейните независими ин-ституции. Този факт иде да каже, че подписката е за вътрешна употреба и касае само и единствено егото на участниците в нея. Не може да си до такава степен безбожник, та да ставаш съучастник в елиминирането на една група вярващи от друга група, само защото последните са официализирани и обслужват партийната ти принадлежност. Подписки като тази нямат ни-каква практическа стойност, но те са доказателство за нечистоплътната вр-ъзка на една партия с една синодална върхушка. Както имената, тъй и титлите звучат гротескно, когато са персонажи в гротеска.

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СРАМ

Преди седмица прочетох в “Марица” няколко реда. Антрефиле. Съобщите-лно такова, пълно с доброта и очакване за доброта. Думата беше за благот-ворителна изложба, организирана от галерия Пълдин Арт в полза на деца-та от Родопския пансион. Не съм намерен да ожалвам децата, които могат да бъдат щастливи и без външна намеса. Но благотворителността винаги ме е правила повече човек, а благотворителността на българина открай-вр-еме ме е изпълвала с възхита. Няма да забравя как някакви малоумни упра-вници преди 40 години, с взривове и танкове, изравниха със земята центъ-ра на Пловдив, дарен на неблагодарните му граждани от титана Кудоглу. Но думата сега е за днешните следовници на някогашните безсребреници. Реших, че ще е добре да отида на тази изложба, още повече, че познавам собственичката на галерията, а пък в комплекс “Пълдин” не бях стъпвал 18 години. Наречете го ако щете носталгия. Вдъхнови ме не самата изложба, не картините, не имената на творците, а каузата.

Бе хубава пролетна вечер. Платната и пластиките не бяха допълнение, а предизвикателство към интериора. Представете си Румен Нечев, Ангел Па-чаманов, Атанас Маринчешки, Вълчан Петров, Валери Ценов събрани в един старинен двор, а от дуварите, покрити с турски керемиди , висят на невидими конци платната. Ветрецът леко ги докосва, те се движат, а цвето-вете се променят. В средата има геран, а върху старинния обков са нареде-ни изящните приумици на Атанас Хранов, наречени кой знае защо “Лъжи-чка за ябълкови мигове”. Толкова поезия в един само ред. Подходящо за хилядогодишна японска церемония и също тъй трептящо във времето.

Додето наблюдавах и мислех, изпуснах една важна подробност. В дворче-то бяхме само аз, жена ми и внукът ни. Часът още не бе настъпил. Знаех, че поканените са около шейсетина, че са изкушени от материята, че са собст-веници на фирми. Онова обаче, което исках да разбера, бе дали хората, ко-ито притежават, могат и да имат. Кауза, например. Беше ми във висша сте-пен интересно да видя на живо що е то благотворителност и има ли тя поч-ва у нас.

Ще кажа още, че по някакво странно стечение на обстоятелства, в дъното на дворчето бе подредена маса с бутилки и чаши. Оказа се промоция на вината на изба от Ивайловград, наречена “Светлия замък”. Момчето зад масата бе не по-малко ангажирано от мене с мисълта какво ще се случи. Някак си бутилките и проспектите звучаха, макар и натюрмортни, а може би именно заради това, като част от експозицията. Чашите звъняха от лекия ветец и всеки път, като ги чуех, поглеждах към вратата. Но там, странно, не се появяваше никой. Огромният пластмасов куб с процеп в средата, субект на благотворителността, тъй да се каже, седеше по-самотно и от нас. Минаха задължителните 15 минути, после още толкова, после час, после два. По някое време се явиха обичайните посетители на такива събития, придадоха си учен вид, докоснаха платната като доказателство, а после пийнаха от виното и хапнаха от хапките. Наядоха се. И си тръгнаха развеселени, като не спираха да говорят за видяното.

Не можех да повярвам, че това се случва. Признавам, чел съм стихове и пред петима, но това никога не ме е натъжавало. Обаче тук, в туй непрете-нциозно реставрирано дворче, няколко дни преди Великден, в град на самодоволни и самовлюбени парвенюта, където като нищо могат да вдигнат и църква, за да се откупят, тук не идваше никой. Трябва да ми повярвате: не дойде нито един от поканените. Предполагам, Стефчо Автографа го е знаел, понеже липсваше и той. Помислих си за децата от Родопския пансион. Не, не ги съжалих. Съжалих онези, които не дойдоха. Те не обичат да даряват там, където няма да ги видят. Ако туй беше кръщенето или сватбата на някого от техните, нямаха да имат чет пликовете на дарителите. Но на из-ложбата те не дойдоха. Дори депутатинът, дето се бе обадил и врекъл, че ще дойде, дори той не прекрачи в дворчето. Момчето от “Светлия замък” седеше съкрушено. Попитах го, за несъстоялата се промоция ли е тъй нещастен. Не, рече той, не за моята промоция, а за тяхната.

Можеше това да е краят. Но сърце не ми дава да премълча онези, които не дойдоха. От кмета Славчо до Бойко Боев, съветник. Димитър Язов, Илия Баташки, Райна Петрова, Атанас Недевски, Румен Русев, Тошо Абаджиев и техните приятели от банкетната аристокрация. Фирмите Новапринт, Вис Виталис, Сиенит ООД, Хеброс бус, Филикон, Райфайзенбанк, Ади-77, КТ “Подкрепа” и срам ме е да продължа. Тези човеци и фирми нямат основа-ния да се срамуват. Нека се срамуват онези, които са си въобразили, че в България традицията на тихото спомоществователство била жива. Да се срамуват децата, които и за миг не са си помислили, че рогът на изобилие-то ще се изсипе и над тях.

На Великден един от човеците надви на злото, а възкресението му стана символ на победата на нетленното над тленното. С акта на възкресението Му всички ние се почувствахме граждани на небесата. Тъй благотворител- ността стана фундамент на държавността. Ако няма благотворителност, няма и държава.

СЕРЕ-САТ В МЕДИИТЕ, ЩОТО ТОАЛЕТНИТЕ СА ИМ ТЕСНИ

Щом я докарахме до там, Патрашкова и Дачков, откровените прислужници на един откровен престъпник, да ни четат морал, значи дъното е стигнато. Дачков, професионален предател, в битността си на прислужник на г-н Иван Костов, измъкна сума пари от фондация "Демокрация" и си поживя живота, додето животът му премина в друго измерение. Тогаз започна да го живее в лоното на Алексей Петров, щото като всяко прилепало жизнената му среда са краищниците. Днес го видях до Румен Петков, пеят на един глас, работят за една Сигурност, каузата им една, доносителството им има един адресат. Понеже СЕРЕ-сетата не хващат дикиш, почват се инсинуациите. Цветанов бил решил, че Борисов ще го пожертва, та взел да го подслушва и го подхлъзнал. Елементарно. Но по дачковски и патрашковски. Нещата са ясни, едно не мога да разбера. Защо, след всичките тез СЕРЕ-сета, след безвкусната таз помия на помиярите, защо в обществото не произлиза нищо. Дори ДПС избягна някак-си да се хване и гласът им в общия хор на президентистите липсва. Защо РЗС няма рейтинг. Защо "Галерия", газетата на Държавна сигурност, не се чете. Защо глупаците, дето я издават, продължават да си хвърлят парите. Ето, над това трябва да се замислим. Приканвам хората, от които това зависи, да стартират най-сетне лустрацията. Дори с риск да изгорят и техните хора. Дори с риск да изгорят и депутатите им. Колкото и опасна да изглежда такава стъпка, мнозинството няма да се загуби. Все пак в парламента има съзнание, че сегашното управление, с всичките му плюсове и минуси, няма актуална алтернатива.

Facebook | Nikolay Zaiakov

Gohttp://www.facebook.com/ogle