КАКЪВ ЖИВОТ, КАКВА ЦЕНА

Чета и недоумявам. Някакъв човек събрал 5000 плюс-минус, вероятно чле-

нове на партията му, вероятно всичките, вероятно не съвсем. И какво им говори човекът. Говори им това, което той си мисли, че те искат да чуят. Подготвил се е перфектно, събирал изрезки от вестници, събирал общи и единични фрази, омешал чуто и нечуто, направил един екскурс в неслуче-ното си битие, па накрая сътворил от всичко туй един тюрлюгювеч и го тр-еснал на масата. След рецитала на вестникарските изрезки той, неизвестно защо, започва да брули обрулената ни политическа класа, издокарва се на човек с безбройни, безименни и дълбоко засекретени врагове, внушава, че делото му е право и той ще победи, обаче за сега търсенето на врага предстои. Той плаши опонентите, които няма. Размахва документи, които сам е документирал, повдига си рейтинга на токчета и веднага след това го пред-лага за праг на изборите, обаче тутакси разбира, че първият, който ще се спъне в прага, е именно той. Предлага, защото знае, че няма купувачи. Не-говът праг е най-залежалата стока на политическия ни битпазарлък. Това не му стига, види му се, че безрезултатните му досегашни задевки всъщ-ност са грандиозни фишеци с кьор отпред, и понеже не разполага, пък и не може да си го позволи, с живота на 5-те хиляди свои поданици, решава да пусне в обращение собствения свой, скъпоценен, всебългарски, всесветовен и направо галактически апотеоз. Той ще подреди държавата, ако трябва, и с цената на живота си. Изключително хитро предприятие. Г-н, забравих му името, вади документи и сезира прокуратурата. ДАНС няма нищо общо, щото неудобно някак да върви против собственото си зачатие, обаче все пак трябва да върви. Г-н Яне пък не е институция и като тъй си говори. Говори си, щото не е институция, нали. От говоренето му нищо не произтича, освен някакво си разчистване на сметки между коалиционни партньори. ДАНС и тя се сезира. Прави си лека суха тренировка и също тъй суха излиза от ситуацията. Мислят си, че Европа я управляват балъци. При все-обща виновност и невинността бива всеобща. Добра сметка, добри момче-та, институционални институции, а над всички – новият звездоман. Не ка-звам кой, да не ми извади документ. Ако тез индивиди знаят как мразя простаци да ме правят на простак, ама те не знаят. Нямам и намерение да им казвам. Мълча си, демек. Скатавам се. Обитавам си блатото. Къде ще ида, че няма да го обитавам.

И ето, аз питам. Какъв е тоя живот, който сам си слага цена. И необходим ли е всъщност животът на някакъв лаладжия, за да се подреди една държа-ва. И каква ще да е тая държава, дето животът на Яне Янев е нейната цена. Няма такава държава. Няма такъв живот. Няма такава цена. Проблемът обаче не е Яне Янев. Проблемът са документите на Яне Янев. Не съм виждал по-нелепо предлагане на стока втора употреба. Не съм виждал тъй добре поддържана сергия с толкова много етикети. Не съм виждал тъй скоросмъртно лепило, каквото са обвиненията на тоз господин. Той си лепи, а реакцията е все едно такъв човек няма. Вади папки и документи, оглежда се в тях, па после огледалото му виновно. За щастие, злото в таз държава се не свършва, и като тъй нямат край и обектите на нашия пръв обвинител. Той алфата и омегата. Той правосъдието и неговът предмет. Той законът и неговът антипод. Той депутатството и неговът избирател. Той прахосмукачката и прахът. Образът и подобието. ДАНСЪТ и МИМАНСЪТ. Свършеното и несвършеното. Колът на мъчението. И понеже на неговът кол до сега се не видял ни един барем измъчван, а само фигурата на мъчителя се навърта там, изключително много уважаваният от мен г-н Янев реши се най-после да насочи прожекторите къмто мъчителя и ние видяхме, че това е самият той. Плътното и безплътното. Духът и материята. Мъчителят и мъ- ченикът. И си тури цена. Проблемът обаче не била цената. Проблемът бил животът. Никой не му го иска. Но той все пак го дава. При все туй пак не му го искат. А щом е тъй, той решава да го подложи на опасността и да прецапа туй блато с алигатори, от което, наред с всичките софиянковци, абаджиевци, колчаковци и прочие нааковци, четвърта година вече смуче ли, смуче. За тоз момент алигаторът изглежда да е той самият, движенията му изключително правилно насочени, изяжда всичко по пътя си, но странното е, че той тях изяжда, пък те него изплюват. Да видим сега кого визира нашият народен херой. “Ще бъда, плаши той публиката, безпощаден към всички, без значение дали се казват Ковачки, Гергов, Костов, Борисов, Петков.”

Това е една забележителна фразеология, изречение, достойно за Гинес. Пъ-рво на първо уважаемият г-н събира несъбираемото, па чак след туй ни ос-тавя възможността да проумеем блатната дълбочина на казаното. Живеейки в блато, той се явява говорител на блатото. Блатно му живеенето, блатно му мисленето, блатно му и говоренето. Вижте неговата поредица от мишени. Не присъствашите са важни, важни са отсъстващите. А отсъстват Кобургготски и министрите му, Софиянски, Първанов, Станишев и министрите му, Доган и върхушката му, Сидеров, Овчаров, братята Драшкови, и още хиляди знайни и незнайни персонажи на непреходния преход. Няколко часа след туй новият вожд на водените съзна грешката си и набързо прибави към изброените царствения Кобургготски. Но за да не е капо, в същата таз минута си заплю приснопаметните господа Стоян Ганев и проф. Чирков, известни с продължителното си пребиваване в неизвестност. Не мога да не уважавам г-н Янев. Той надмина всеобщия наш кум и кумир г-н Андрешко. Нещо повече, надмина самия себе си. Вижте как седнал между сър Джефри ван /Орден-ът отделно/ и Д. Абаджиев. Какъв консерватор, какво осмо чудо, какъв клапан на свирката, свирка на клапана даже. Дали наистина мисли, че ще уплаши някого. Дали наистина е тръгнал да дава живота си за едно нищо и никакво вземане на властта. Че тя вече взета. Че той вече управлява. Повелител на страховете ни е той, нужник на ужасите ни, инкасатор на непотребената ни енергия, обръч на всеобщата разпусна- тост, глашатай на несекващата дандания, преобразувател на ръждясали илюзии и върховно дъно на блатото Му. Да бориш злото като го пресъздаваш и увеличаваш – туй е същински принос в марксианската диалектика. Таквоз приношение сигур си струва саможертвата. Само че онез, дето готови били да харижат живота си, обикновено харизват чуждия живот. Нямам думи. Остаям си безгласна буква, дорде не получа височайше изволение да се въплътя в гласна такава. От моето върховно гражданско началство. От моя съдник и модератор. Тоз човек е моето символ-верую.Той наградата ми, че съм Го дочакал. Той наказанието ми, че бях изгубил вяра в пришествието Му. Но той тук. Той приказва. Той не зачита правилата, понеже ги твори. Не е от ДАНС, не е от ДС, не е от България. Той е от блатото. Да живей.

ГОСПОЖА КАПОНЕ

Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е твърде хубавка. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и хубавка. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде умна. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и умна. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде учена. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и учена. Обаче създава впечатление.

Г-жа Капоне е твърде приказлива. Е, не чак толкова твърде. Може би дори не е и приказлива. Обаче създава впечатление.

Г-жа тъща ми имаше приятелка. Тя бе нещо като книга в библиотеката. Можеше да я слушаш, когато си поискаш. Всеки път разказваше един и съ-щи сън. В този сън жената си говореше с птиче. Нарекохме я Птицеговоря-щата.

Г-жа Капоне не е птицеговоряща. Тя дори, предполагаемо, не сънува. Не би имала време за неща, от които не се печели.

Г-жа Капоне е депутат. Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е независима. Г-жа Капоне не е г-жа Капон.

Г-жа Капоне е Осмото чудо.

Г-жа Капоне е Осмото тепе.

Г-жа Капоне е лявото колело на дясното.

Г-жа Капоне е първа глуха и девети челен.

Г-жа Капоне не е г-жа Капон в нито едно от горните чудеса.

Г-жа Капоне си има партия. Партията й си има г-жа Капоне. С г-жа Елео-нора стават две. Не две партии, две г-жи. Две. Хубаво число. Засукано. Г-жа Капоне не е г-жа Капон. Г-жа Елеонора не е г-жа Елеонора.

Две жени – една партия. Коя от двете. Две. Хубаво число.

Г-жа Капоне и нейната партия търсят място под слънцето. Място няма. Об-аче слънце – в изобилие. Е, място за партия няма, но има място за принци-пи. Г-жа Капоне си има принципи. Три по-точно. И г-жа Елеонора си има принципи. Три по-точно. Стават шест. Делим на две. Пак са три. Г-жа Кап-оне търси място за принципите си. Забележително. Толкоз твърде, че дори епохално.

Г-жа Капоне не е г-н Монк. Но все пак влиза в парламента. Не искайте да си каже как. Неприлично е. Г-жа Капоне и г-жа Елеонора влизат като сдс и излизат като независими. Левите ръце на двете г-жи са десни, а десните им ръце са дясно-център. За всеки случай имат под ръка по една ръка.

Г-жа Капоне не ще да бъде независима. Обаче никой не иска нейната неза- висимост. И какво прави г-жа Капоне. Обявява си принципите. Само че СДС и ДСБ са прекалено заети със себе си. С други думи, г-н Костов и г-н Димитров са затрупани с принципи.

И тогава г-жа Капоне прави изявление: Днешното споразумение между СДС и ДСБ е един очакван рутинен акт. Дежа вю, та чак втръснало, иска да каже. Най-обикновено комшийско парти. Нищо съществено, направо нищо, нищо на квадрат даже. Г-жа Елеонора и тя. Какво и тя. Ами същото на квадрати. Г-жа Капоне обаче не пропуска да измайстори и тя някой рут-инен акт и тутакси си прокламира принципите. Принципите й и те - геоме-трични едни такива, размазани, рутинни, обаче ултимативни, като някой паразит, от който няма отърване, или като някой паразитолог, от който съ-що няма отърване, в краен случай като Яне Янев, да речем.

Г-жа Капоне влиза в ситуация. Г-жа Капоне си има партия, но партията й си няма никой. Иска в коалиция, но никой не ще двама души с три принци-па. Г-жа Капоне иска рутинен акт. Дежа вю, та чак втръснало. Обичайно комшийско парти. Нищо съществено, направо нищо, нищо на квадрат. Тя иска, тя го може, Тя Е. Такива ми ти едни подробности, мара подробната даже.

Г-жа Капоне влиза в коалиция. Три принципа – двама души – една коали-ция. Твърде добре. Разнообразно. Паяжина. И паяжината – и тя на квадратчета. Разграничавам се от себе си. Г-жа Капоне не е квадрат. Г-жа Капоне е обръч. Обръч. Хубава дума, кръгла, съдържателна, непристъпна, метална даже. И в обръча – един Президент. Колко патетично. Чак страшничко. Ка- то закъснял цикъл. Като неочакван рутинен акт.

Сбогом, г-жа Капоне. А по български Чао.

ДО “СЕДЕМ” – ВЕСТНИК ПОЛИТИЧЕСКИ И КНИЖЕВНИ

Г-Н ЕВО ХАБЕРОВ ПИШЕ ПИСМО НА ТУРСКИЯ ПЪРВАН

Г-н Ево не е Ево Моралес, ако мога да перифразирам самия себе си. Г-н Ево Хаберов няма нищо общо с Боливия, освен азбучната вече фактология относно произхождението на картофа. И съответната такава по някой си покоен картофен бос. Г-н Ево не е нито туй, нито онуй, г-н Ево е всичко останало. Общо взето, г-н Ево е онзи, който взема общото и го в-единичва. От доста време насам г-нът е в търсене. Не просто търси, ами претърсва. Да речем, че туй е неговото амплоа. Амплоа – хубава дума, нещо като Амплонския тунел, или като градчето Амплоещ, да речем, родно място на сума ти революционни нашенски подвиги по робско време, или пък като Амплона, дето ката година се бият с домати и ги тъпчат, па после изнасят пюрето в някой си остров на червена стабилност и турско благополучие. Туй то амплоато на г-н Ево Хаберов. Както се види от фамилията Му, той пада малко нещо ветрогон, вестонос, весталка, по гръцки маратонец, по ту- рски вестникарлар, по английски Ню хабер, а по французки Хаберне Сови- ньон. Пък да не си помислите, че тоз новоизпечен тюркоимен си пада по тюрковете. Нищо подобно или всичко безподобно. Да би можело, щеше не еднъж, ами дважди и трижди да ги отюрчи, па иди после туй и гледай ги как удрят петите на килимчето. Г-н Ево е и йощ някое си подобие на мес- тен идол. Айдъл, да го речем. Айде холан, даже. А бе, кой го знае, може и чист холандер от Айдеховен да е. Кво като името, нищо му няма на името. Име като име, именително, няма падеж, няма лихва, нищо няма, кой ще го гръмне такъв ти човек. Г-н Ево, ако и да не е Моралес, твърде моралист па- да, пада та пропада, морален, морален, та чак знахар и морал. Па и маркси- ст отгоре, сто години самота, дето се вика.

Оня ден гледам. Гледам си, де. Гледачев го давам. Гледстон, и улица има на него, с правописна грешка на третата буква, разбира се, то се знае, както му е редът и всичко останало. Да кажа, че бидох втрещен, може и да излъ-жа. Ма си беше той – г-нът Ево, любимецът на всичко що шава и що не шава, на Шави Алонсо, на Морис Шавалие даже, защо не и на Шавесалом. И къде, мислите, се яви тоз образ на образите, образец на образците, обра- зописец на образописците, писец на писците и писък на модата. Яви се очи в очи насреща ми и, право да си кажа, твърде ме уплаши, толкоз ме упла- ши, та чак страх ме хвана, па си въобразих да не съм возприел на мене си образът на някой плашунко, на уплашено някое плашило, в краен случай на нянякой си плашипутарник. Надали ще да повярвате, ако си призная, че затворих очи и изчетох всичкото, дето г-н Ево беше написал. Няма да ми повярвате, то се знае. Пък аз не само четох и изчетох, ами и за малко да се разплача. Що тъй, ще да рече любезният читател. Щото тъй, ще да отговоря аз. Г-нът Ево, разбра се изпърво, не бил ни боливийски, ни турски поданик, ами си бил наш от нашенските. Произхождението му било е от селцето Мало Голямово, обаче не бил там раждан. Въобще, да знаете, не бил раждан. Имало го и туй то. Явил се. Дали непорочно, дали порочно, ама на – получило се зачатие. Незияснената негова природа виновата била за тоз негов страшен изглед, а по български – имидж. Имейджън, имаджине и всичко останало. Ма то по-страшно и от него било писаното. Там пълно с расизми, голямомализми, популизми, схизми, сатанизми, клизми и прочие. С евфемизми някакви си там казано, че ние, неколумбовите нетурци намаля- ваме, а всички останали се увеличават, малко било е да ни поколумбчат, потурчат, поромчат и попърванчат. Толкоз вярно, та чак да не повярваш. Г-н Ево, както си му е писането, надълго и нашироко глаголи за картофа и за картофената съдба на всичко останало, дето не е картоф, ама ще стане кар- тоф, къде ще иде, та няма да стане картоф . Или картюф, по нашенски. А по френски тартюф. Ех, език мой, драг мой. Не ти, а г-н Ево е моят кумир от тук насетне и додето ми очите видят, че и по-нататък. Все едно бе писано с примка на шията, писанета като циганета, направо ме оцъкли, изпус- нах се, да ви кажа. Видя ми се тоз г-н Ево тъй грандиозен, тъй одиозен, като да беше се извисил на най-най-най-Горни Лозен, възприел някоя позен на донски казак или на македонски кашик, ако ми бъде дозволено от г-на Никола Груевски, ето, не дозволява, ке ми я накриви капата, ке ми пръдне на дедовия, както би се изразил някой изпаднал германец, та г-н Ево ми взе акъла, просто си го взе акъла ми и нищо чудно да го употреби по някое негово си стълповно творение, за какво говорех, тъй, за г-н Ево и как г-н Ево взел позата на тоз или на онзи и пише ли, пише, и не нещо друго пише, ами писмо до турския султан с копие до българския първан, ако не и обратното. И на това място става страшно. Пред г-н Ево се възправя проблем на проблемите. Г-н Ево се пита: кой всъщност е Материалът. Г-н Ево пита, ние отговаряме: Материалът, г-н Ево, сте вие изобщо, и Вие в частност. Както г-жа Мадона се нарече Материалното момиче, тъй Вие, г-не Ево, ще да се наречете Материалното момче. С прякора се явяват и милионите. Картоф, картоф, ама и там материални момчета, и там милиони. Евалла, г-н Ево, яваш-яваш и гел бурда. Види се, че и ти щеш да станеш картофено босче, та и теб да накачулят онез ми ти фемини, айдълки и брадърки, и каквито ти дойдат на ум забулени и разбулени. Бъди доган, ако не щеш да си закуската му.

Хайде, със здраве, г-не Ево. Приятелски поздрав. Туй е компилация, иде от компир, сиреч пак картоф. Дано да спрете да пишете тъй надълго, защото и хубавото все някога погрознява. Стегнете се. Туй е съвет от един старец, много видял и много патил. Хубавото предстои.

БЪЛГАРСКИЯТ СЪД БИЛ НЕЗАВИСИМ

Трудно е да се повярва, че след двадесет години демокрация българският съд ще бъде доминиран от Държавна сигурност. Трудно е да се повярва, че след всичките тези години някаква гнусна институция ще има наглостта да удари самото сърце на демокрацията. Че някакви магистрати с отпуснати бузи и двойни гуши ще разправят колко независим бил българският съд. И как никой не можел да упражнява натиск върху него. Че защо е нужно да се прави такова упражнение. Натискът не е върху съда, а произтича от съда. “Независимият” български съд сам по себе си е перфектната форма на натиск върху всичко живо извън него. “Независимият” български съд е самата юрисдикция на омразата. Нищо лично към никого. Българският съд е изпаднал преди 65 години в зависимост, от която не е излязъл и до днес. И в това е цялата мерзост и цялото безчестие на ситуацията. Слугите на закона са всъщност прислужници на беззаконието. Ако някой се познае в тези думи, си е за негова сметка. Но в тях няма и капка преувеличение.

Не вярвам на нито една дума на нито един от високопоставените магистрати. Съветвам ви и вие да не им вярвате. Реалното им поведение в прав текст означава, че всички те са креатури на две партии. Две партии, които ни държат в робство вече двадесет годни. По един или друг начин. С четири години само реална демокрация, в които те бяха натикани в миша дупка. И всички знаят кой ги натика там.

Хората се питат защо този съд, който би трябвало да респектира, всъщност плаши. Защо законът, който би трябвало да регулира, всъщност денивели-ра обществото. Защо онези, които са извън закона, получават привилегии, а онези, които се вместват в закона, имат само привилегията да са там. Хо-рата се питат още защо българският съд осъжда кокошкарите по кратката процедура, а крадците на милиони биват съдени до пълното им оневиняване. Защо някакви малцинствени първенци ще определят кой да съди криво и кой да съди право. Защо преситени търбуси ще търкалят юридическите термини из устата си, а някакви доморасли газетари ще ги експонират като че са върховната и недвусмислена истина. Самият български съд е двусмислица. По израза на лидера на СДС г-н Мартин Димитров, съдът в България е някакъв мумифициран модел на отказ от правосъдие. Нещо, което никъде го няма. Но тук то е норма. Отказът от правосъдие означава ни по-вече, ни по-малко, че българският съд не е в наличност. Но я се опитайте да им го кажете. Ще получите отговора, който получи г-н Мартин от г-н Светлин Михайлов, навлякъл тогата на председател на Софийски градски съд. Лидерът на СДС напразно ще очаква намесата на европейските инсти-туции. А причината е, че по един перверзен, традиционен за европейс-ката левица начин, целият този театър се разиграва със стратегичес-ката цел Синята коалиция да бъде елиминирана от участие в еврово-та, с което нашата левица ще помогне на ПЕС да разиграе мнозинство в бъдещия Европарламент. Залогът е много по-висок от някаква си регистрация на някакво си ръководство на някакво си СДС. Все в тази връзка, прелюбопитен е начинът, по който г-н Светлин отговаря на въпро- са за регистрацията на СДС. От самовлюбения отговор следва, че той е дал всичко от себе си тази регистрация да не се случи. Този човек стои в нача- лото и в края на сагата, написана от неколцина болни мозъци, той се явява алфата и омегата на омърсената синя приказка. Да, омърсена. Но приказка. Как можа СДС да я докара до там, та да зависи от такива хора. И в същото време някакво нескопосано копие на Л.П.Берия да те гледа снизходително с остъклените си воднисти очи. Туй е въпросът. И урокът.

Тъй върви светът.

АЛТЕРНАТИВНИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

В понеделник група хора, самообявили се за интелектуалци, излязоха с по-редната си подписка. Този път те идат да подкрепят църквата в спора й с държавата. Ако читателят е забравил, съдът в Страсбург отсъди онази част от Българската православна църква, представлявана от Максим, да се раз- бере най-сетне с частта от същата тази църква, представлявана от Инокен-тий. Съдът на Европа въобще не постави под съмнение съществуването на хората, представяни в България като алтернативен Синод. И тъй, дежурни- те интелектуалци, забележете, подкрепят БПЦ в спора й с държавата. Мо-же ли всъщност църквата да има спор с държавата. Може, ако Църквата се идентифицира с държавността. То е все едно материята и духът да са дото-лкова преплетени, че да са едно и също. Истината е, че в БПЦ, наричаща себе си официална, никога не е ставало дума за нещо друго, освен за материална изгода. Но в случая важното е, че съдът не прави разлика между т. н. два синода. Той се произнася само по начина, по който държавата третира едните и другите. Защото вярата не може да бъде алтернативна.

Самата мисъл обаче, че някаква общност, към която принадлежим, взема отношение към случващото се в БПЦ и приема гоненията срещу алтернат-ивните синодали като недемократични, самата тази мисъл изкара из релси старците на Максим и на Първанов. Отвратителното в случая е, че между имената в Подписката няма нито един вярващ. До един те са атеисти, и ка-то такива защитават не Църквата, а Държавата, представлявана в момента от техните патрони Първанов и Станишев. Не, че не знаем за какво е думата, но някак си е трудно да проумеем, че тъкмо тези имена тръгват срещу Европа и се изтипосват на представителна извадка на интелектуалците ни. Може и да има интелектуалци, във всеки случай имената им не са в подписката. Има и нещо по-грозно. Възползвайки се от набеждаването им за интелектуалци, някои от подписалите са там в качеството си на високопоставени партийци, което автоматически политизира подписката. Това е и целта на занятието. Но нали нас ни имат за второ качество хора, защо да не си изиграят играта. Отделно седи въпросът, че Европа въобще не се впечатля-ва от подписки, особено когато касаят решения на нейните независими ин-ституции. Този факт иде да каже, че подписката е за вътрешна употреба и касае само и единствено егото на участниците в нея. Не може да си до такава степен безбожник, та да ставаш съучастник в елиминирането на една група вярващи от друга група, само защото последните са официализирани и обслужват партийната ти принадлежност. Подписки като тази нямат ни-каква практическа стойност, но те са доказателство за нечистоплътната вр-ъзка на една партия с една синодална върхушка. Както имената, тъй и титлите звучат гротескно, когато са персонажи в гротеска.

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СРАМ

Преди седмица прочетох в “Марица” няколко реда. Антрефиле. Съобщите-лно такова, пълно с доброта и очакване за доброта. Думата беше за благот-ворителна изложба, организирана от галерия Пълдин Арт в полза на деца-та от Родопския пансион. Не съм намерен да ожалвам децата, които могат да бъдат щастливи и без външна намеса. Но благотворителността винаги ме е правила повече човек, а благотворителността на българина открай-вр-еме ме е изпълвала с възхита. Няма да забравя как някакви малоумни упра-вници преди 40 години, с взривове и танкове, изравниха със земята центъ-ра на Пловдив, дарен на неблагодарните му граждани от титана Кудоглу. Но думата сега е за днешните следовници на някогашните безсребреници. Реших, че ще е добре да отида на тази изложба, още повече, че познавам собственичката на галерията, а пък в комплекс “Пълдин” не бях стъпвал 18 години. Наречете го ако щете носталгия. Вдъхнови ме не самата изложба, не картините, не имената на творците, а каузата.

Бе хубава пролетна вечер. Платната и пластиките не бяха допълнение, а предизвикателство към интериора. Представете си Румен Нечев, Ангел Па-чаманов, Атанас Маринчешки, Вълчан Петров, Валери Ценов събрани в един старинен двор, а от дуварите, покрити с турски керемиди , висят на невидими конци платната. Ветрецът леко ги докосва, те се движат, а цвето-вете се променят. В средата има геран, а върху старинния обков са нареде-ни изящните приумици на Атанас Хранов, наречени кой знае защо “Лъжи-чка за ябълкови мигове”. Толкова поезия в един само ред. Подходящо за хилядогодишна японска церемония и също тъй трептящо във времето.

Додето наблюдавах и мислех, изпуснах една важна подробност. В дворче-то бяхме само аз, жена ми и внукът ни. Часът още не бе настъпил. Знаех, че поканените са около шейсетина, че са изкушени от материята, че са собст-веници на фирми. Онова обаче, което исках да разбера, бе дали хората, ко-ито притежават, могат и да имат. Кауза, например. Беше ми във висша сте-пен интересно да видя на живо що е то благотворителност и има ли тя поч-ва у нас.

Ще кажа още, че по някакво странно стечение на обстоятелства, в дъното на дворчето бе подредена маса с бутилки и чаши. Оказа се промоция на вината на изба от Ивайловград, наречена “Светлия замък”. Момчето зад масата бе не по-малко ангажирано от мене с мисълта какво ще се случи. Някак си бутилките и проспектите звучаха, макар и натюрмортни, а може би именно заради това, като част от експозицията. Чашите звъняха от лекия ветец и всеки път, като ги чуех, поглеждах към вратата. Но там, странно, не се появяваше никой. Огромният пластмасов куб с процеп в средата, субект на благотворителността, тъй да се каже, седеше по-самотно и от нас. Минаха задължителните 15 минути, после още толкова, после час, после два. По някое време се явиха обичайните посетители на такива събития, придадоха си учен вид, докоснаха платната като доказателство, а после пийнаха от виното и хапнаха от хапките. Наядоха се. И си тръгнаха развеселени, като не спираха да говорят за видяното.

Не можех да повярвам, че това се случва. Признавам, чел съм стихове и пред петима, но това никога не ме е натъжавало. Обаче тук, в туй непрете-нциозно реставрирано дворче, няколко дни преди Великден, в град на самодоволни и самовлюбени парвенюта, където като нищо могат да вдигнат и църква, за да се откупят, тук не идваше никой. Трябва да ми повярвате: не дойде нито един от поканените. Предполагам, Стефчо Автографа го е знаел, понеже липсваше и той. Помислих си за децата от Родопския пансион. Не, не ги съжалих. Съжалих онези, които не дойдоха. Те не обичат да даряват там, където няма да ги видят. Ако туй беше кръщенето или сватбата на някого от техните, нямаха да имат чет пликовете на дарителите. Но на из-ложбата те не дойдоха. Дори депутатинът, дето се бе обадил и врекъл, че ще дойде, дори той не прекрачи в дворчето. Момчето от “Светлия замък” седеше съкрушено. Попитах го, за несъстоялата се промоция ли е тъй нещастен. Не, рече той, не за моята промоция, а за тяхната.

Можеше това да е краят. Но сърце не ми дава да премълча онези, които не дойдоха. От кмета Славчо до Бойко Боев, съветник. Димитър Язов, Илия Баташки, Райна Петрова, Атанас Недевски, Румен Русев, Тошо Абаджиев и техните приятели от банкетната аристокрация. Фирмите Новапринт, Вис Виталис, Сиенит ООД, Хеброс бус, Филикон, Райфайзенбанк, Ади-77, КТ “Подкрепа” и срам ме е да продължа. Тези човеци и фирми нямат основа-ния да се срамуват. Нека се срамуват онези, които са си въобразили, че в България традицията на тихото спомоществователство била жива. Да се срамуват децата, които и за миг не са си помислили, че рогът на изобилие-то ще се изсипе и над тях.

На Великден един от човеците надви на злото, а възкресението му стана символ на победата на нетленното над тленното. С акта на възкресението Му всички ние се почувствахме граждани на небесата. Тъй благотворител- ността стана фундамент на държавността. Ако няма благотворителност, няма и държава.

СЕРЕ-САТ В МЕДИИТЕ, ЩОТО ТОАЛЕТНИТЕ СА ИМ ТЕСНИ

Щом я докарахме до там, Патрашкова и Дачков, откровените прислужници на един откровен престъпник, да ни четат морал, значи дъното е стигнато. Дачков, професионален предател, в битността си на прислужник на г-н Иван Костов, измъкна сума пари от фондация "Демокрация" и си поживя живота, додето животът му премина в друго измерение. Тогаз започна да го живее в лоното на Алексей Петров, щото като всяко прилепало жизнената му среда са краищниците. Днес го видях до Румен Петков, пеят на един глас, работят за една Сигурност, каузата им една, доносителството им има един адресат. Понеже СЕРЕ-сетата не хващат дикиш, почват се инсинуациите. Цветанов бил решил, че Борисов ще го пожертва, та взел да го подслушва и го подхлъзнал. Елементарно. Но по дачковски и патрашковски. Нещата са ясни, едно не мога да разбера. Защо, след всичките тез СЕРЕ-сета, след безвкусната таз помия на помиярите, защо в обществото не произлиза нищо. Дори ДПС избягна някак-си да се хване и гласът им в общия хор на президентистите липсва. Защо РЗС няма рейтинг. Защо "Галерия", газетата на Държавна сигурност, не се чете. Защо глупаците, дето я издават, продължават да си хвърлят парите. Ето, над това трябва да се замислим. Приканвам хората, от които това зависи, да стартират най-сетне лустрацията. Дори с риск да изгорят и техните хора. Дори с риск да изгорят и депутатите им. Колкото и опасна да изглежда такава стъпка, мнозинството няма да се загуби. Все пак в парламента има съзнание, че сегашното управление, с всичките му плюсове и минуси, няма актуална алтернатива.