Николай Заяков

Николай Заяков
духът на поета

николай заяков

добре дошли в блога на Николай Заяков.
желая ви приятно изживяване с моите текстове.
разчитам на критичното ви око.

Търсене в този блог

четвъртък, 25 август 2011 г.

ЗА ЕДНА ПРОБИТА МЕЧТА

Обичам пробитите мечти. Обичам да слушам как през мястото на пробива времето продължава да движи. Обичам да съзерцавам импулсите на също-то това време, прекрасно оцветената му мускулатура, заредената в него ве-роятност да промени света. Оприличавам пробитата мечта с пробития па-рашут на мечтателя. Това придава на мечтата скорост, прави я привлекателна и смъртоносна, връща я на земята, но тя не престава да бъде мечта. Може би дори не е точно мечта, а думата-носител, която я приземява.

Мразя някой да се развлича с мечтата. Мразя да правят дупки в нея. Мразя да я търгуват. Не, че струва кой знае колко, 15 лева. Петнадесет лева за една погребана мечта. На живо от мястото на събитието. Тя дори не е мечтата на автора. Тя е мечтата на други човешки същества, извън продажната цена, извън калкулираните плюсове и минуси, далеч от вестникарската хартия, с която тапицират тоалетните си. Ритуалното погребение на една мечта само преповтаря нейната мисия. И който погребва мечтата си, погребва себе си.

Не съм чел стиховете на този автор, но зная, че е поетеса. Вероятно, освен поетеса, е и жена, от което следва, че, може би, е съпруга и майка. Също тъй, вероятно, е къщовница, а в свободното си време експериментира с ме-чтите на другите. Със сигурност си няма своя мечта. Видях я да прегръща мечтата на Татяна Дончева. По-преди и след това прегръщаше мечтите на работодателите си. Със сигурност синята мечта не е била нейна. За това е странно да видиш как я погребва. И как след това отива да й слугува на ст-раниците на в. “Седем”. На мечтата. На погребаната от нея. Дето дори цве-те не й остави. Дали пък тя не е това цвете. Тъпо и отвратително. Може на нея да й отива, но е неподходящо за едно човешко същество. И никой др- уг, естествено, не би го направил. Така тя се вписа в доганизацията на по- литическите прокоби и самата се сдоби с визията на прокоба. Тук екскур-зиите в миналото отнемат от биографията ти. Актуалността на онова, което си бил, отстъпва пред актуалността на това, което си. Проблемът на Ива Николова е в невъзможността да елиминира границата между две и едно. Липсва й психологическата нагласа да бъде две в едно.

Няма съмнение, че си е повярвала. Направих си труда да навляза в интер-нет след името й. Не бях особено щастлив да видя, че не греша. Тя е вина- ги в навалицата. Често на страница. Понякога на екран. Предполагам, че се е вредила и между оная посредствена тълпа, наречена хайлайф. Ако е тъй, намерила си е мястото. Ако пък не е, други са й намерили мястото. Докато четях, имах чувството, че се развличам. Но не беше тъй. Всъщност, беше ми тъжно. Виждах как някоя, чиято претенция гледаше на самата нея отви-соко, постепенно се разпада пред очите ми, без да става различна от онова, което е била в други, по-предишни страници. Реших, че писаното може и да не означава, че фриволното подскачане на мисълта може и да не е симп-том, затова потърсих снимка. Намерих я. Тя и г-ца Дончева в прегръдка. Симптомът се оказа диагноза. Макар да бях разговарял с нея по телефона, лицето не ми говореше нищо. Писаното бе въплътената визия именно на това не-говорене. Не харесвам такива лица, това е лично. Те са неутрално оцветени, смълчани в усмивка, вероятно номерирана, на границата между грозното и красивото. Лица, чиято проекция е ръката и в частност онова, което тя изписва. Срещата с такива лица не е развлечение. Ива Николова е един добър човек, задвижван от злото. Да обслужваш другиго не е противоестествено, но е израз на дехуманизация. Също тъй да погребваш мечтата на други хора е, по израза на поета, като да плачеш на чужд гроб без сълзи. Това е характеропатия, ако не и липса на характер. Но то е част от слугинажа, в същия формат се вписва и еснафът. Ива Николова плаче за нещо, което е считала за свое притежание, без да е съпоставима с него. Далеч съм от мисълта да й вменявам права или задължения, всичкото й писане е израз на някаква нейна хипотетична другост. Не съм изненадан, че пише за неща, които са непознаваеми по смисъла й. Писането й е израз на невъз- можността да бъде онова, което би искала да бъде. Там е препъникамъкът. Онова, което не може да бъде нейно, е омразно. Онова, което не я изразява, то пък отнема възможността й да го изрази като нейно. Е, какво й остава. Остава й да погребе живото, понеже й е чуждо, и да вдъхне живот на мър-твородените си копнежи, понеже са нейни. Разбирам я. Не защото и аз пи-ша стихове, не защото политиката изкушава и мен. В чисто човешки план капаните, които едно човешко същество си поставя, обикновено изкривя-ват предназначението си и в тях попадат някакви невинни, различни, доб-ронамерени същества. Да си поръчков журналист е едно, да си журналист на повикване е друго, но да представяш написаното от тебе за поръчка на сърцето, докато сърцето ти бие в чуждо тяло, - това вече унизява – както тебе, така и твоя обект. От прочетеното човек остава с тягостното чувство за един дисциплиниран изпълнител на мокри поръчки, чиято еднообразна лексика подмокря самия него. Този тип публицистика ми изглежда малко прехвален, г-жа Ива се радва на твърде посредствени и, бих казал, твърде тривиални суперлативи, които егото й консумира и това видимо я извисява в собствените й очи. Хората като нея никога не се определят, което е и причината да потребяват чужди мечти, а след употреба да ги умъртвяват. И изново ще цитирам Ботева: когато погледът е мрачен, умът не види.

Това не е езикът на омразата. Това е омразата на езика.

ЗА ГИЛОТИНАТА НА ДАНИЕЛА ЙОТОВА

Родих се в безвремието

Когато огнивата на милосърдието

Произвеждаха трупове

Когато идеологията убиваше човешките тела

За да открадне душите им

Светът около мен беше мръсен и хленчещ

Затънал в безмислие и омраза

Заради липсата на любов в него

Моето поколение беше ангелът

Полегнал на гърба на прасето

Което отгглеждаха в двора на ХХ век

Бях дете

Отвратено от свинската чорба на земята...

“Гилотина за убиване на мечти”

Сама по себе си гилотината е инструмент за убиване, едва ли е необходимо смисълът на този инструментариум да се повтаря. Но това е най-малката беда, макар и знакова за тази книга.

Даниела Йотова е представителна извадка на децата ни, прогонени от неа-декватната политическа класа. В стиховете й присъства всичко онова, кое-то отблъсква младия човек, в частност и човека с поетични нагласи, от не-щата и фактите, с които е израснал, но с които не иска да се съобрази. Тази позиция трябва да бъде уважавана. Но не всяка констатация, представена в поетична дреха, е поезия. В цитирания откъс нещата са подредени, те градират по своеобразен начин с всяко следващо изречение, обаче именно фактологията създава впечатление за познатост, за вече прочетено, за тривиалност и поетически провинциализъм.

Поетесата Даниела Йотова е гражданин на света. Не виждам пречка тя да се осъществи и в поезията като такъв. Само че, за да се случи това, тя задъ-лжително трябва да се приземи, да приеме земния си облик, да даде на стиховете си нова надежда и нова проекция. Изреждането на обективните факти, макар и със стилистиката на поезията, не винаги е поезия. Нейният случай не излиза извън рамката, тя е поредният поет, който, наблюдавайки фактите на поезията и уголемявайки ги, всъщност се отдалечава от тях. Така онова, което трябва да звучи като поезия, прозвучава като скучен преразказ на знакови събития.

Бих пожелал на поетесата да бъде повече поет, да излезе от рамката, която си е избрала, защото това не е нейната рамка. Да казваш истината не е достатъчно. Никой не търси истина в поезията, търси се поезия в истината.

ЗА БУНТОВЕТЕ НА СИЗИФ

Нещо не доразбирам. Това бележник с автографи на велики покойници ли е, или фактологията на едно откривателство. Красимир Симеонов вероятно намира някакъв смисъл в издаването на изречения, които са го впечатлили, и не само него, но защо това пък да е неговият бележник. Може и да си струва, но е дежа вю. Защо авторът не изпрати бележника със своите проз-рения. Виждам го в ролята на сизиф, който търкаля камъка си, обаче го търкаля надолу. В тази работа се избягва наказанието или проклятието, но пък позитивите какви са. Направо не намирам смисъл в изпращането на този Бележник. Но понеже грешката вече е сторена, оценката е Слаб за г-н Симеонов и малко повече от Отличен за имената в Бележника му. Въпросът е: може ли това да бъде причина за издаването на Бележника?

РЕЦЕНЗИЯ ЗА КНИГАТА “БРАТЯТА НА ЮДА”

ОТ ИВАН БЛАГОЕВ

Книгата “Братята на Юда” съдържа разкази и новели,написани непре-тенциозно,но със самочувствието на писател и автор на три отпечатани книги,ако се съди по собствената анотация на автора.

И в тази книга,както и в много други напоследък,има едно определено ниво на литературни умения.То,разбира се,не може да надскочи себе си,но е една възможност за автора да даде своя принос в привидното многообразие на съвременната нашенска литература.А може би по-точно става дума за безобразие.

Какво се получава на практика.Човек получава някаква книга,прибира се в къщи и с трепет разгръща страниците.Там друг човек се издокарва на показ,ходи и обобщава,съобщава ни своите героични или антигеро-ични подтици,оправдава по един или друг начин действията си,а нак-рая правият и точният е пак той.Всичко това се случва в рамката на ед-на прилична грамотност във всяко отношение.Познавах големи български писатели,които до края на живота си не можаха да повярват, че са такива.Сега пък се налага да се дапознавам с писатели,които дори не се нуждаят от натякване,тъй като са си повярвали достатъчно,че да се държат и да пишат като писатели.Всичко,което предлага Иван Благоев,без изключения може да бъде цитирано в подкрепа на това,кое-то искам да кажа.

Прави впечатление специфичната нагласа на автори като Благоев да се самопоставят в рамката на христоматийни образци.Със заглавие или с обстановка този автор ни поставя във вече четено и един път харесано. Поставени сме пред невъзможността да избираме,тъй като копието по-разително напомня оригинала.Нищо конкретно,става дума за неща и асоциации,които дори самият автор не въцзприема като чужди.Но той напълно съзнателно ни поставя/захвърля в ситуации,които някога и някъде вече сме преживели.

Не мога да приема този начин на правене на литература.Колкото и книги да е издал Иван Благоев,той явно не се е научил да пише по на-чина,по който явно му се иска да го прави.Той е чувствителен човек,но дори не си прави труда да ни пренесе в автентичния си свят.А неговият свят е само пожелание,из което се разхожда един и същ персонаж и той все не може да се намери.Това дори би било хубаво,но то се случва поради невъзможността на автора да намери нещо,което самият той не знае какво е.И така е винаги,когато на автора му липсва съответния опит,не писателски,а чисто човешки – като психика,като ивтелект,като една продължаваща индивидуална епопея.Читателят остава с чувство-то,че за автора е невъзможно да излезе от себе си и да пресъздаде няка-къв наистина различен образ.Героиката е в нас,но тя става видима едва когато попадне на точния човек.Мисълта ми е,че героите на писателя са такива само когато писателят им отдаде и нещо извън себе си,но нещо,което би искал само за себе си.

Иван Благоев не е лишен от дарба автор.Възможно е да е получил и много и ласкави оценки.Не зная нищо за него.Но твърдя,че многото писане не го е направило по-добър писател,отколкото,примерно,е бил преди десет години.А това е некрасиво някак.Не може човек да не изтърпи собственото си развитие,а да иска от героите си да направят това.Считам такава литература и такова отношение към литературата за несъвместими с призванието на литератора.

ЗА “КНИГАТА” НА ЕМИЛ КАЦАРОВ

Естествено,по-важна за автора е първата част на книгата му,озаглавена “Апология на метафизичния лунатик”.Апологията визира явлението Хитлер,но донякъде,като визия, се обръща срещу самия автор.Ако е апология,то тя елиминира адресата си.Ако е поезия пък,то тя е лишена от същността си.Това е съзнателно боравене с думите.Арсеналът изглежда страховит,но е изключително трудно да се прочете нещо между редовете.

Иде реч за набор от думи,които наистина предизвикват ужас.Обаче ужас при мисълта, че всичко това трябва да се анализира,а,следователно,и да се стигне до края му.Трудно е,много е трудно.Да не кажа мъчително.Когато напънът за поезия мимикрира в самоиз-тезание,няма как читателят да остане ненаказан.И какво от това,че на места прозира по-етиката на Гео Милев,то само доизкривява нещата.Според мене,авторът е тръгнал от сгрешената самоличност на актьора от политическия театър.За каква метафизика е ду-мата.За какъв лунатик говорим.Хитлер е човек,който си вярва,но нищо повече.Той само се е поклонил във финала пред стореното от него.

Стилистиката на Кацаров въобще не кореспондира с персонажа му.За необяснимото се говори по подходящ начин,но този не е подходящия.В сгрешената стилистика е погубе-на и поетиката.

Втората част,”Книгата”,е набор от разностилни поезии.Те са по-добри,поради краткост-та си,но и тя не е навсякъде.Идеите,доколкото ги има,са размити в бръщолевенето,обсебило автора.Кому е нужно толкова говорене.Краткостта,казано е,е сестра на таланта. Все пак има и добри мигове в общуването с този автор.Тристишията му са прекрасни,с една приглушена нежност и философска небрежност,които,кой знае защо,липсват в разтегнатите му текстове.

В заключение ще кажа,че авторът е поет,който успешно е депоетизирал стиховете си. Ако тръгне по обратния път,може да стигне там,за където се е запътил.Обикновено входът е изход.

ЗА “РОМАНА” НА ДОРА ЦВЕТКОВА

Това не е роман в истинския смисъл на думата.Не започва и не свършва.Има очертани образи,но те са някак приглушено ярки.Тематиката предполага сюжет,но сюжет липсва. Авторът ни предлага поглед отвътре към нещо,което е част от живота й,все пак това не е поглед отвътре.Или,ако използваме терминологията на автора,това не е погледът на “кофтито”.Дора Цветкова има чувство за детайла,за сърцевината на човешкото същест-во,но,за съжаление,не съумява да ни направи съпричастни.Сякаш има някакъв страх от истината,затворена в малкото пространство на многото същества.

Не знам защо,но от самото начало предусетих как ще се развие сюжетът.Когато жена пише за нещо толкова мъжко,каквото е затворът,сюжетната нишка задължително се движи в определена посока.Това е добре.Но представеното ни за роман носи повече белезите на описание.Всичко е точно,всичко е правилно,героите са на мястото си,обаче героика липсва.Липсва трагизъм.Цветкова,която по силата на професията си би трябвало да може да обърне човешката душа наопъки,се задоволява с констатация на голите факти.

Трябва да се каже,че темата сама по себе си е благодатна.Всички знаем до какви проз-рения стигна Достоевски в “Писма от мъртвия дом”.Не е редно да го кажа,но авторката би трябвало да употреби по най-пълноценен начин знанието за онова,което романизира, дори с риск да го злоупотреби.За писателя това е много важно,то е допустимо от всяка гледна точка.

Странно е и защо романът свършва преди да е започнал.Дори да е първи,опитът на До-ра Цветкова си струва стигането до края.Тя явно има дарба,притежава в наличност и го-товите сюжети,въпреки това е плаха и неуверена.Сякаш пише не роман,а писмо до самата себе си.Ако е така,пак смятам,че не го прави по най-добрия начин.Дори мисля,че главното действащо лице,което се припокрива със самата нея,не използва потенциала си на психолог,за да разкрие пълноценно останалите образи.Сякаш не разкрива,а прикрива.

Мисля,че при повече разкрепостеност,при по-голяма грижа към детайла,при по-добро боравене с езика,при една абсолютна взискателност към рисунъка на характерите,при по-засилен психологизъм в боравенето с човешките характеристики и след като преско-чи изкуствената стена между вън и вътре,Дора Цветкова би написала своя истински роман.

ЗА “КЪЩАТА С АНГЕЛИТЕ”,

ЗА ЛЮБОВ КРОНЕВА

Какво удоволствие да прочетеш нещо автентично,да се срещнеш с автор, не съвършен,но някак завършен и цялостен.Да се срещнеш с роден разказ-вач,това си е събитие.

Къщата с ангелите е именно къщата на твореца.Неговата кула от слонова кост.Любов Кронева,нечута и непозната за мен,с простите си и сякаш ми-моходом произнесени фрази,направо разтърсва.Гледната й точка се преси-ча само с нейните персонажи.Това е книга,в която днешният ден на бълга-рина се сдобива с някакъв смисъл,става неговия ден,неговата реалност,не-говата пренаселена обезлюдена същност.

Трудно ми е да кажа какво точно в тази книга ми допадна.Вероятно,като цяло.Непретенциозна,вглъбена,преливаща от непълноценните си персона-жи,от хора,които сякаш са в периферията,а в крайна сметка осмислят цен-търа.Една ценностна система,която ги затваря в самите тях и ги отваря към общата им психологическа съдба.

Тъжно е,но това е животът ни.Вместо да сме съдържанието на света,светът се явява нашето съдържание.Като в роман на Достоевски някакви персона-жи търсят изцеление в болестите си.Никой не е по-голям от себе си.Герои-те на Любов Кронева не се надскачат един друг.Макар и различни,те щадят самочувствието на другия.Умират само в краен случай.Но и тогава нами-рат изход,заживяват като призраци.Общуването с призраци облагородява. Това е посланието на Кронева.Призраците не са такива по прищявка,те са такива по необходимост.Аз-ът на човека изпитва смущаващо влечение по другостта,но то всъщност е влечение по себе си като непознат.

Мисля,че това е една прекрасна книга,с прекрасни диалози,диалогична до-ри в монолозите.Всичко е двойно,всеки е двоен,животът се удвоява,това също е послание на книгата.Притежаването не е смисъл на собствеността. Да имаш не е по-различно от да нямаш.Ако губиш притежанията си,съхра-няваш себе си.Кронева ръси детайлите с щедра ръка,думите й се изплъзват привидно случайно,всяка обаче на мястото си.Един роман неглиже.Един поглед към живота,неглиже.Дегероизация неглиже.Участ на скитници,или на скиталци.

Любов Кронева е талантлив човек.”Къщата с ангелите” трябва да види бял свят,при възможност.Тя е като човек между нечовеци.