Facebook | Nikolay Zaiakov

Gohttp://www.facebook.com/ogle

Google

СБОГУВАНЕТО

Някои неща са казуистика, без да са били казус. Други са открития и, като такива, суспендират откривателството. Трети са многозначителни, без да притежават съответния заряд и всъщност може да се каже, че са абревиатури на онова, което им се приписва. Този факт не преобръща представите ни, той само ни прави съучастници. Трагичното е комично, комичното е трагично. Хамлет е полоний. Полоний е хамлет.

* * *

Това встъпление е посветено на човек, комуто дължа благодарност. Преди тридесетина години той прекрачи границата и с това задълженията му към отвъдното приключиха. Притежаваше само себе си и навиците си. Трагичният му символизъм го бе отдалечил от литературата в смисъла й на книжнина, но това отдалечаване се бе изродило в шепот, в нещото, което прави скитника скитник. Шепотът, като занимание на персонажите от средновековието, по странен начин го върна към книжни- ната, сега вече въплътена в тесните, пренаселени и прашни магазинчета на букинистите. Букинистите са алхимици. Практикуват черна и бяла магия, по-често са нейни обекти, всъщност магията са самите те. Не са жертва на гонения, не са и всеобщи любимци. Общо взето с тях се съобразяват като с пътен знак. Влизането при букинист е влизане в друг свят. Там се влиза без намерение, но с нагласа. Трябва да вярваш, че влизаш. Може да звучи откачено, но излизането не е гарантирано. Човек избира местонахождението си, нали. Та в случая често се оказвало, че букинистът с времето възприема чертите и съдържанието на книга. Съответно и магазинчето се сдобивало със статута на свърталище. Може би на духове, или на нещо друго, също тъй безтелесно.

* * *

Все пак доброто има и добри дни. Веднъж, според него в час, в който би трябвало да е на съвсем друго място, той, внезапно и извън намере- нията си, се събудил в полумрака на книжарница. Казва, че всичко в нея, естествено и собственикът, му било непознато. Липсвали каквито и да е податки за дежа вю. Но приятелят ми, незнайно по каква причина, а може и да било без причина, не се знае, приближил към рафтовете и, без да се замисля, взел от ъгъла на втория рафт някакъв свитък. Свитъкът се оказал неочаквано тежък, та се наложило да седне и да го разгърне върху миниатюрното бюро. Естествено, буквите били непознати, великолепно изпълнени, грижливо подредени в 48 едностранно изписани листове. Букинистът мълчаливо наблюдавал. Приятелят ми попитал за цената, онзи отговорил с цифри върху някакво листче и го побутнал към него. Приятелят ми платил и излязъл. Не знаел, но предусещал. Така започнало най-голямото приключение в живота му отвъд. Сблъскал се не просто с букви, а със знаци. Онова, което знаците означавали, било скрито зад хитроумна комбинация от кодове, на чието изобретяване вероятно е бил посветен половината живот на автора. Толкова отнело на моя приятел и разчитането им. Ако желаеш да си едноличен прите- жател, ще трябва да платиш цената. А цената в случая е 30 години. Така стигаме до един текст, на който бе съдено да премине през неизброимо количество размествания на знаци, също толкова смислови редакции, а накрая и три превода и три адаптации. Предполагам, че тези свитъци не биха били от основополагащо значение за църквата, освен като авторски текст. Поради тази причина приятелят ми и аз не считаме, че дължим нещо на когото и да било, ако не се смята един букинист, изче- знал буквално часове след сделката заедно с магазинчето и всичко в не- го. На практика липсват каквито и да е доказателства, че това наистина се е случило.

* * *

Никой знак не може да бъде разбран без отпечатък. От друга страна пък, самият знак се явява отпечатък. Разстоянието между два последователни знака понякога може да е съизмеримо не в стандартните мерни единици, както би трябвало да е, а в нещо нестандартно и многомерно. За това е и тъй важен отпечатъкът. Един знак може да е кодиран, а мо- же самият той да е код. Авторът не винаги е вход към кода, но кодът винаги е вход към автора. И ето ни там, от където започнахме. Текстът, както ще види читателят, е състарен по разбираеми причини.

* * *

Прието е да се смята, че откаченото писане е един вид оброчна плочка. Притежаваш нарисуваното, то пък се явява обяснителен текст. Едни хо- ра са убедени, че откаченото ги дематериализира. От друга страна, процесът на дематериализация активира болестите на духа. Други хора вярват, че съзнанието е принудително затворено в своя обем, че с придо- биването на ново знание там става пренаселено, а в търсенето на място мисълта се изкористява. Тъй индивидът стига до простия извод, че усилието да изтласкаш запушалката е равно на силата на самоунищожението зад нея. Ако приемем този факт, ние приемаме, че съзнанието може и да не тече, а следователно може и да няма поток на съзнанието. Прия- телят ми вярвал, че подвижността не е задължителна предпоставка за различност. Ще го кажа с други думи: всичко, което тече, не се идентифицира с всичко, което се променя. Така свитъците придобили друго основание, различно от онова, което им било предпоставено. Откритието само по себе си е еднократен акт. То не би имало смисъл извън мястото, където се случва. В конкретното случване дори липсва откритие. Приятелят ми нямал нито нагласата, нито интуицията на откривател. От което следва, че случилото се може и да не се е случило, макар да разполагаме с доказателство за обратното. Всичко това, естествено, са упражнения за лаици. Но те са важни за изнамирането на начини, в хода на които е възможно да се стигне до разгадаване на което и да е кодирано послание.

* * *

Ходенето по текстове не съдържа преимущества. Дори когато текстът е разбираем и ясен, той все пак прикрива автентичното послание. Кодираният текст обаче сам по себе си е предизвикателство. Групираните знаци съдържат индивидуална диалектика, единичните знаци са носи- тели на общото. Търсенето на смисъл винаги е рамкирано, то се случва или не се случва, но рамката функционира. Наслагването на десет една- кви рисувани триъгълници един в друг не увеличава обема на заеманото от един от тях пространство десет пъти. По тази логика приятелят ми, почитател на писането във всичките му варианти, решил, че откаче- ното писане предполага откачено четене. Това е и принципното основание на последвалите 30 години.

* * *

Трябва да се каже, че, изглеждащите твърде енигматично “30 години”, са само опаковката на проблема. Вътре в тази опаковка нещата били отдавна решени, т.е. имаме успоредно движение по две прави, които, в разрез с всякакви теории и практики, никога не се пресекли. Всъщност, приятелят ми решил задачата още с прибирането си у дома, и не защото го искал, а защото така се случило. И за да бъдем точни, не решил задачата, а открил условието. Сторил го след изтощително взиране в знаците, из които, много нарядко и с прецизна непоследователност, били из- писани цифри, естествено, в огледалния им вариант. Приятелят ми все пак открил някакъв ред в хаоса, и след многодневни манипулации най-после стигнал до решението. Цифрите го довели до определена страни- ца, ред и последователност от знаци в текста, между които на същия принцип намерил следното послание: ЛЪЖА ВЛЕЗЕ В ОГЪН И ИС- ТИНА СТАНА. Разбрал, че този неясен в яснотата си текст е единственото смислено нещо във всичките 48 свитъка. С други думи, било му внушено, че няма да стигне до истината, ако пренебрегне лъжата. И също тъй му било внушено, че ключовата дума е ОГЪН.

* * *

Един неприятен уличен инцидент, от онези, които, кой знае защо, оставят привкус на преднамереност, накарал приятеля ми да извърши нещо, необичайно за него. Внимателно заснел свитъците на фотолента, промил я и копирал заснетото. Снимките били така близки до оригиналите и тъй детайлни, че повече не можело да се желае. Оставил ги да съхнат и се върнал към свитъците. Те обаче продължавали да крият тайната си, а връзката с огъня заприличвала все повече на метафора. Именно мета- фората го накарала да се върне към вече дешифрираното и, за свое удивление, вътре в изречението открил дума с двоен смисъл, което пък го довело до нещо, което можем да наречем “послание в посланието”. То гласяло: ИСТИНАТА Е ВЪТРЕ. Сега вече нещата започнали да се случват по-лесно. Приятелят ми се запитал как невидимото би могло да еволюира и естествено стигнал до ключовата дума. Решил, че е достатъчно да протегне ръка и да задържи свитъка над пламъците. Направил го. Чакал дълго, във всеки случай достатъчно. В миг на просветление разбрал, че там нищо не е написано, не и върху свитъка. Написаното било ВЪТРЕ. Без колебание пуснал свитъка в пламтящата жарава. Из- горял тутакси. Но не съвсем. Останало нещо с неговите форми, но по-тясно и по-късо. А също и по-компактно. Приятелят ми изтръгнал не- щото от пламъците, оставил го да изстине. Цветът му бавно се променял. Когато най-после го взел в ръце, установил, че държи нещо, което смятал за непостижимо. Или поне не във времето, от което свитъ- кът идвал. Било майсторски изтеглен златен лист, пространство извън времето, изглеждащ тъй, както и в първия си ден, а върху него тъмнеели, поради нежния натиск при изписването, букви. Граничело с абсурда, но листът, както и всички останали, бил двустранно гравиран; факт, който именно не позволил на никой смъртен да стигне до истината при съприкосновение с него. Силата на натиска, с който били пресовани свитъците, можела да бъде оприличена само на онова, което наричаме “любовен” натиск. Иначе не може да се обясни изкуството на този сво- еобразен код.

* * *

Приятелят ми, изтегнат пред камината и в очакване да се впусне в разчитането на текста, кой знае защо се сетил за оня неприятен уличен ин- цидент, един от онези, които оставят привкус на преднамереност. Без да е фаталист, той правилно решил, че току-що разгаданата тайна го поставя в опасност. Постъпил предвидливо като заснел свитъците. Сега трябвало и да потуши огъня, но тъй, че изгореното в него да запази характеристиките си, поне донякъде. Направил го. Докато въглените тлеели, а фотосите съхнели, приятелят ми се впуснал в най-красивото си приключение: четенето на текста, който следва по-долу. Текстът, без да излиза от рамката на канона, все пак не можел да се нарече каноничен. Не съвсем. Бил човешката изповед на един не-човек, доколкото този израз може да бъде употребен за някой, по-високопоставен от тленното си одеяние. Читателят, ако е достатъчно непредубеден, ще открие с почуда, че светците са живи хора и нищо човешко не им е чуждо, нещо повече, то е вложено в тях от създателя ни, и в по-голяма степен, отколкото у нас, останалите. Проблемът не е в светостта, а в съзнанието, че не можеш да я притежаваш. Но би могъл да си по-близо или по-далече от нея. Именно това внушение придавало на текста достоверност, а на автора – святост. Макар да изглеждало, че текстът повтаря написан по-рано образец, отделни фрази или дори цели изречения се повтаряли, а понякога тезите в тях взаимно се изключвали. Спорно било и дали думата е за тези в общоприетия смисъл на думата, а е по-точно да се го- вори за спорадична сентенционност на потока на съзнанието. Тук ще вляза в противоречие със себе си, но наистина нямало друго обяснение за тази извираща метафоричност. Това обаче са незначителни подробности в сравнение с откритието, че при докосване златните листове реагирали тъй, сякаш са живи същества. Съпоставяйки тези и последващите факти, аз вече не се питам къде са отишли 30 години от живота на приятеля ми.

* * *

За текста. Бил написан на латински, език, който въпреки своята универ- салност, не бил в състояние да скрие принадлежността на автора към една или друга езикова група. Въпреки фактическата липса на граници, именно езикът бил нещото, което запълвало липсата. Латинският, без да е изначално натоварен с мисията за изтриване на личността като такава, някак от само себе си си присвоил тази функция. Тя обаче, както ще видим, не се явява препятствие към формалното демаскиране на автора, а напротив, улеснява го. Възможно е да подмениш матерния език, но не и матерното мислене, дори ако се изхитриш да мислиш на новия език. Другостта е повече форма, отколкото съдържание. Отличителната черта на латинския е невъзможността да функционира при каквато и да е логическа непълнота, т.е. или го знаеш, или не го знаеш. Оригиналът може да бъде адаптиран на друг език, но не и чувството, с което го четеш. В случая латинският съдържал признаците на оригинала като съдържание, не и като мислене. При все това приятелят ми изпитал цялата радост на откривателя при досега с текста. И понеже в хода на четенето усещането, че и в така поднесения текст има нещо недоизказано, някакво, може би последно, послание, та, това усещане се засилвало, приятелят ми решил, че такава една вероятност би го изложила на още по-голям риск. Не трябвало да оставя нищо на случайността. От друга страна, риск нямало, имало само усещане за риск. И понеже усещането притежава заряда на предчувствие, все пак опасността изглеждала повече реална, отколкото имагинерна. Дребни, несъществени на пръв пог- лед детайли; незабележими при други обстоятелства несъответствия; сигнали, неизлъчени дори, останали със статута на намерение, но въпреки това приети от една съвършена чувствителност; зигзагите на някакво съзнание, неидентифицирано, но без съмнение противостоящо на неговото; всичко това се вмествало в рамката, нищо повече. То не било картината. Но притежавало лъченето на картина.

* * *

Ето как, по странен начин, животът сам повтаря себе си. Приятелят ми, трябва да го кажа, никога не бе живял отсам. Неговата граница е границата между неговите два живота, и двата отвъд. Така битието му се вм- ествало в рамка и, без да е картина, притежавало лъченето на картина. Присъдата за този избор може, както в действителност се случи, да бъде отменена, зачертана, изтрита, забравена, но тя все пак е произнесена и като такава е доживотен носител на смисловата идентификация на личността. Подготвен от самата съдба за злото, което тя можела да му поднесе, приятелят ми изоставил работата над свитъците и се заел със задачата да осмисли случилото се. Струвало си да посвети част от времето си на всички онези необясними стъпки, които предприел или сторил, за да стигне в крайна сметка до свитъците. Нямало разумно обяснение. Освен намесата на външен, извън собствения му материален и духовен ресурс, разум, който, незнайно как, съумявал да го направлява и контролира. Имал чувството, че е попаднал в собствения си капан. Поради невъзможността да дефинира или идентифицира евентуална чужда намеса, той бил близо до мисълта, че е станал притежание на со- бствената си другост. Бил ли е еманация на самия себе си. Възможно ли било контролът да се осъществява от собственото му съзнание посредством непостижими за самопознанието механизми. Дали пък не се плашел от себе си, и ако е така, дали вече не представлявал заплаха за живота си. Обричайки се на самоунищожение, мислел той, човек би бил в състояние да предприеме и извърви неговия път до свитъците. От какво тогава да се страхува. Така приятелят ми стигнал до извода, че, поради личностната геничност на страховете, заплахата е самият той.

* * *

От този момент нататък приятелят ми вече не бил същият човек. Онзи, за когото бе думата до тук, продължил работата над свитъците, и след като ги превел и адаптирал, постъпил с тях по начина, по който ги третирал авторът. Другият обаче, който претендирал да е пазителят на свитъците и който бил изпълнен с подозрения към първия, считайки го ол- ицетворение на злото, посветил живота си на нещо, чиято стойност дори била съмнителна. Пак казвам: имаме работа с текст, който не само че не причислява неговия автор към енигматичните автори на къснохристиянски текстове, но в известен смисъл е повече откровение, отколкото назидание. Понякога пътят към текста го обезстойностява. Важен е пътят към целта, не самата цел. Средствата не биха били оправдание за целта, ако тя не ги оправдаваше.

* * *

Няколко думи за другия. Доколкото предполагал, че е съсъд на страховете си, той се забавлявал с тях. Все пак се концентрирал върху възмо- жните начини да елиминира източника им. Наблюдавал се. Познавайки се в детайли, дори не правел опит да избяга от себе си. Всъщност, той си партнирал. Бягството му се струвало не спасение, а терапия. Не се виждал като пациент. Бил твърде прецизен в намеренията си. Обмислял сериозно, задълбочено и в детайли физическото ликвидиране на партньора, без при това да изпитва каквато и да е омраза към него. Постепенно мислите му се фокусирали върху инструмента на предполагаемото злодеяние, мястото, където се пораждат злите помисли, главата. Проблемът бил в невъзможността главата да бъде отделена от тялото, без при това неговата цялост да се наруши. Била необходима върховна концентрация за осъществяването на подобен проект. Проектът обаче си струвал. Реализацията му би освободила съзнанието на партньорите от мисълта един за друг. Той се гледал отстрани. Макар да не считал подобно действие за престъпление, не можел да не отчете факта, че живее в реален свят и този свят, впрочем, твърде далечен от хуманитаризма на ренесанса, без каквото и да е съчувствие му налагал своите правила. Извън жилището си приятелят ми бил някой трети. Привидната му три- измерност, или третост да я наречем, лишена от домашните страхове и капани, имала за основание мисълта, че в къщи двамата партньори ще се погрижат един за друг, ако ситуацията го изисква. И ето, че цялото това построение внезапно, но не и неочаквано, рухнало. То не направило изключение от правилото, според което всяко построение дочаква своя черен час.

* * *

Този ден, в своята безметежна третост, приятелят ми се прибрал в къщи и разбрал, че страховете му са се сбъднали. Възприемайки официалната си другост, той открил недвусмислени доказателства за несанкционирано присъствие. И понеже не разполагал с кой знае какви алтернативи, взел единствено правилното решение: да задейства механизма за опаз-ване на свитъците, каквото и да произтече от това действие. Веднъж взето, решението го обсебило и той вече не принадлежал на себе си. Въпросът с целостта на физическото тяло вече не стоял. Изключено било да се търси или реализира красотата като такава в елиминацията на част от тялото, в случая главата. Тя била развъдникът на злото. Съдържала всичко онова, което, насочено и ден след ден, променяло съзнанието му, докато накрая го подменило. Подмяната сама по себе си не била страшна, страшно било знанието за нея. Злото трябвало да бъде премахнато от друго зло по зъл начин. Съзнавайки, че му е трудно да различи и идентифицира злото, както и, че възможните последствия може реално да нарушат собствената му физическа цялост, приятелят ми седнал и написал завещанието си, телефонирал на адвоката си, който от своя страна телефонирал на нотариус, и само след час последната му воля станала факт. Когато двамата се сбогували и стъпките им постепенно заг- лъхнали, приятелят ми извадил някакъв пакет от най-долното чекмедже на писалището, отворил го и върху него заблестели във всички нюанси на дъгата комплект хирургически инструменти. Приятелят ми спокойно взел скалпела, опитал остротата му с пръст и от него бавно се отцедила капка кръв. Изглежда, заточването на скалпела го задоволило и той се усмихнал. Дълго и съзредоточено чакал, докато капката попие в пода. Сторило му се твърде вълнуващо. Сетил се за майка си, убита с инжекция пеницилин от лекар, с когото не му останало време да се разплати. После за баща си, легнал в една слънчева сутрин и умрял след три дни, без да каже защо го е направил. Той знаел кого е чакал баща му, и никога не беше си го простил. Сетил се и за себе си. Надявал се да го преживее и след време всичко това да изглежда като сън на някой непознат. От друга страна пък не намирал приемлив претекст да не за- щити притежанието си. Който притежава, сам бива притежание. Изправил се и тръгнал към огледалото. Не му харесвало да бъде очи в очи със себе си, предпочитал да се гледа отдалеч. Имало голяма доза безразсъдство в начина, по който решил да предпази собствеността си. Като я лиши от собственик. Не било заради материала, върху който бе гравиран текстът. Не и заради самия текст. Нито заради усещането, най-малко заради него. Причината, вероятно, била в невъзможността да споделя тялото си с друг. Все още бил триизмерен. Едновременно жертва, извъ- ршител и някой, който наблюдава. Щял да регистрира деянието, без да му се налага да сменя тялото. Изпитал неудобство при мисълта, че трябва да лиши от съзнание някого,когото не познава. Освен визуално, мо- же би. Продължителното съществуване в триединство си имало и своите добри страни. С времето били си станали близки, случвало се дори да се обитават един друг, а понякога, много рядко и в рамките на стати- стическата грешка, през тях преминавало общото усещане, че са един. Но той знаел, че злото не се изявява в автентичното си агрегатно състояние. Злото можело да се превъплъщава. Неговата философия била ми- микрията. Било някакъв сгъстен сублимат, форма без съдържание и съдържание без форма, нещо, на което трябвало да противостои, независимо от неизбежните рискове. Но можело ли едно предполагаемо зло да бъде достатъчно основание за един краен акт. Приятелят ми изведнъж осъзнал, че съдбата на свитъците вече престанала да бъде това основание. Но нещата били стигнали твърде далеч, толкова далеч, че обе- ктът на посегателството еволюирал в представата за злото.

* * *

Не било моментен импулс. Въобще не било импулс. Видял ръката си да се стрелва мълниеносно, също и движението на скалпела от единия до другия край. В разстояние на един безкраен, може би триизмерен, миг, макар това вече да нямало никакво значение, всичко си било на мястото. Без да трепне, поставил острието върху масичката, и тогава, без да получи втори миг, за да осъзнае случилото се, тънката футуристична линия, опасваща шията, се пропукала и огледалото се оцветило в червено. Вече не разполагал със свидетелство за случващото се. Кръвта, подобно на рисуван с водни бои разум, систематично изпълвала пространството, сякаш то било един подреден, но, ако можело така да се из- рази, умиращ пъзел. Приятелят ми все още се виждал вътре в пъзела, но случващото се отново се случвало отвъд. Не изпитвал болка, освен, може би, болката, че губи спомените си. Сетивата му също се изключвали едно по едно в последователност, която не можел да запамети. Ли-псвали индикации, че нещата са извън контрол, а може би знанието за това щяло да си тръгне последно. Всичко около него си било на място- то и без съмнение хармонията нямало да бъде нарушена. Но сам той ус- етил известен дисконфорт и все още имал сетивата да знае, че случващото се по някакъв начин го касае лично. Осъзнал, че никой капан не е така съвършен, та да не щракне и за онзи, който го е поставил.

* * *

Не че имало някакво значение за следствието, но тази мисъл била пос- ледният, макар и нематериален, контакт с все още живия ми приятел. Докато мисълта угасвала, а изречението се трансформирало в нейното приемно тяло, приятелят ми губел една книга, която аз пък съм придобивал. Интересен детайл в историята е, ако приемем случайността за някакъв вид деформация на времето, че в тунела, онзи, през който ни е съдено да минем на път от тук за отвъд, приятелят ми, или неговата душа, не знам как да го кажа, но в един момент той /или тя/ се разминал с мене /или с душата ми/. Трудно е за обяснение, но във всеки случай аз /или душата ми/ се разминах с него /или с душата му/. Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че се връщах от оня свят в невероятно краткия миг, в който той се беше запътил за там. Няма да обяснявам при- чините за временната ми дематериализация, но ще кажа, че срещата ни в оня тунел бе именно нещото, което в крайна сметка ме върна към живота. Свидетелствувам, че приятелят ми бе тъкмо оня човек, когото бях изпратил преди 30 години. Никога, нито преди, нито после, не съм изпитвал подобно удовлетворение. Независимо от мястото на срещата, тя ме направи щастлив за години напред. Единственият черен щрих бе невъзможността да направя за приятеля си онова, което той направи за мене. Имаше и още. Книгата. Изпълнена по същия прецизен начин, по който, предполагам, е бил майсторен оригиналът. С нежно пресовани страници, а между страниците – фините, изтеглени и двустранно гравирани златни свитъци. Свитъците обаче не бяха 48, а 49. Изуми ме не толкова технологията, или умението, с което листът бе изтеглен в наши дни и в домашни условия, а фактът, че буквите бяха гравирани сякаш от един и същи човек. 49-ият лист бе писмо до мене. Текстът не би представлявал интерес за широката публика, ако не вървеше в комплект с обстоятелствата, акуширали появата му на бял свят. Без съмнение авторът на писмото е сътворил една конструкция с претенцията тя да е съв-ършена. Ако приемем, че завършеното е съвършено, без, разбира се, да сме максималисти, той е постигнал целта си. Все пак в елемента на оценка влиза и самооценката. И понеже този тип хора, отдадени на из-начално сбъркана кауза, съзнават времевата си дезориентираност, нас-тоявам, че и дума не може да става за месианство, или за каквито и да са други, влудяващи читателя, внушения. Мисля, че в случая имаме работа с разум в клопка. Клопката се явява защитният рефлекс на разума. Героят ми е реален човек, извършил нещо сюрреалистично. За нищо на света не бих го идентифицирал, но ще кажа следното: щастлив съм, че го познавах откъм сенчестата му страна, и съм нещастен, че стори тъкмо нещата, които очаквах да стори. Той бе от оня тип човешки същества, които определят като необикновени. Притежаваше качествата си, а не бе тяхно притежание. През времето, в което бе отвъд, тук бе него-вата присъда. Не липсваше на нито едно от местопребиваванията си. Не знам защо имам чувството, че в някакъв смисъл липсваше на самия себе си. Опасявам се, че няма разлика между това да си липсваш и да си си в повече. Впрочем, ето го и последното му писмо.

Драги Ник,

Както знаеш, човек не е цял, а е своята половина. И никое наше действие, при каквито и да е обстоятелства, не следва цялото, а само го имитира. Опитах се да бъда цял, а вместо това се утроих. Това обаче не ме спря. Разполагах с всичката себичност на моя дух, който винаги е бил в съгласие с твоя, осъществявайки пряката връзка помежду ни. До един момент си принадлежах. Макар и двата ми живота да бяха отвъд, съществуваха някакви точки извън тях, които им придаваха смисъл. Така се озовах в едно малко, плюшено магазинче, /не зная защо го определих като “плюшено”, може би заради особената мекота, която излъчваше/. Вероятно вече се досещаш какво се случи там, а ако не, оставям веро- ятността да се досетиш отворена. Ще го кажа по друг начин: намерих нещо, което някой друг бе оставил за мене. Определено получателят бях аз. Тези свитъци промениха живота ми.

Не бих казал, че написаното се различава кой знае колко от други подобни текстове. Екзистенциалното в случая сякаш е не да се отвори, а да се затвори страницата. Все пак позволих си да не го сторя веднага. Не беше любопитство, а по-скоро неговата липса. И никога няма да разбера как нещо, което ме привличаше само до мига на проникването, успя да ме обсеби. Все още не съм си отговорил кого исках да предпазя: свитъците или онова, което си бях въобразил, че са. Дали пък не бях се идентифицирал с тях до степен да чета в себе си. Не казвам, че битието на обсебен ми харесваше, но не казвам и обратното. При определени обстоятелства половината, която сме, престава да си бъде самодостатъчна. Когато го проумях, аз вече се бях припокрил със себе си. Двой- ният ми образ провокираше двойно изкривяване. Нищо не беше истинско. Имах чувството, че времето, с което разполагам, ми се отпуска с капкомер. Много бързо стигнах до истината. А когато я проумях, разбрах, че мисията ми не е била тя сама по себе си, а нейното опазване от посегателства. Посветих живота си на това.

Жилището ми бе посещавано от много хора и по много пъти, никога с мое знание. При всяко излизане оставях в някой от многобройните си тайници по някое късче от пъзела, онзи, истинския, който хвърлих в пламъците, но преди това заснех на фотолента. Държах се точно тъй, както очакваха, че би се държал някой в моето положение. Бях нащрек, дотолкова, доколкото го позволяваше статутът ми на марионетка. Донякъде се забавлявах, макар това да нарушаваше концентрацията ми, но в играта влизаше и профилът на лаик, който трябваше да си изградя. Движех се във вътрешността на нещо като концентрични обръчи и докосването до един от тях предизвикваше мигновена реакция у остана- лите. Може би не бях точен като казах, че жилището ми се посещаваше без мое знание. Истината е, че не бе необходимо да зная за всяко проникване, тъй като вече го бях предвидил. Признавам, че тази игра постепенно и съ-участно ме отнемаше от самия мене. Но мисията си е мисия.

Не сънувах, не кроях планове, страховете ми се фокусираха върху страха като понятие. Нещата се случваха в порядък, независещ от личната ми намеса. Живеех подредено, понеже така живееха всички. Но не бях свикнал така. Ако нямаше ад, щяхме да го измислим. Реших, че мисията ми е до тук. И тогава дойдоха свитъците. Тази история придоби колосални размери именно защото съзнанието ми имаше нужда от това. Когато си сам, налага ти се да живееш с призраци. Ако няма друг начин да се сдобиеш с призраци, измисляш ги и така населяваш ада си. Исти- на е, че призраците паразитират върху страховете ни, но нима хората не го вършат. Понякога, с времето все по-често, препрочитах стиховете ти. Ако това ще те успокои, разкодирах ги. Стигнах до посланията, чи- йто адресат съм аз. Опасявах се, че и други четат тези стихове, надявах се да не са така подготвени за това.

През всичките тези години усещах, че онова, което съм загърбил, не е престанало да ме следва. Паралелното ми битие бе не по-малко опасно. Движех се сред заклинания и знаех, че някой ден те ще се сбъднат. Не мразех държавата си, но мразех всеки, който се опитваше да я представлява. Прозрях, че са решени да изпълнят присъдата ми, но не поради тежестта на престъплението, а заради лекотата, с която го бях извършил. Бях пренебрегнал едно от техните табута, за да заживея в друго табу. Не сторих нищо, за да се защитя. Никога не ще го сторя. Не е част от мисията ми. Трябва да ти кажа, че те все пак успяха. Предполагам, не са знаели с какво всъщност се захващат, понеже за тях целта е нищо, средството е всичко. Позволиха ми да притежавам нещо, което за тях бе само опаковка, и никога не проумяха колко близко са били до истината. Затова играта ни вървеше без особени сривове, като игра, каквато всъщност беше. Не мисля, че някога ще стигнат до онова, до което се докоснах аз, не мисля и че го искат. Те искат мене. И знаят, че ще ме получат. За тях Стената не е паднала. Разполагат с всичкото време на света. Наблюдават. Регистрират промяната. Ще се изненадаш колко години продължава това. Не мога да си позволя каквато и да е подозрително бърза промяна в поведението. Психиката не е тъй достъпна, нито толкова лесно ранима, както изглежда. Не бързам за никъде, не искам края, все още не. Мисля, че и те не го искат. Станахме си близки, е, не до там, че да четем мислите си. Ще бъде опасен лукс да влязат в мене. Ще бъде провал за всички ни. А аз не искам да се проваля....................... ...........................................................................................................................

Приятелю, обстоятелствата налагат корекция в плана. Бил съм по-близо до края, отколкото предполагах. За това си има причина. Мислех, че построението, което реализирам с години, е един съвършен механизъм. Оказа се, че това наистина е така, но също така се оказа, че материалът за моето построение е била моята психика. Чувствам се като взривен. Не зная, пък и вече май не разполагам с доказателство, дали това наистина съм аз. Опитвам да отдалеча края, макар от него да ме делят часове. Те, естествено, не го знаят. Иначе щяха да са тук, щяха да сторят и невъзможното, за да ме опазят от самия мене. Те са живи, защото съм жив аз. Не мога да им го позволя. Не и за моя сметка. Съзнавам, че всичко, което се случва, е грешка. Просто няма как да съществува причина, поради която да се случва. Но ако няма причина, значи не се е и случило.

И, Ник, нещо, на което нямам право, нещо вместо Сбогом, може би:

Има, предполагам, книги, достатъчно стойностни, за да им посветиш живота си. Но нищо извън човека, писано или неписано, не е тъй без- ценно, та да умреш за него.

ФИЛОСОФИЯ НА ДАЧКОВИЗМА

Странно. Страннисимо. Добре странирано. Прежълтелият в. "Галерия", който няма нищо общо с личността на Ал Петров, отделя половината си страници на Неговата височайша персона. Веднага разбираш, че стенвестникът Му не е на Му. Г-н Дачков и г-жа Патрашкова веч останаха без сили да мъкнат домъкнатото през девет дерета, само и само да избелят почернения лик на звездата им. Що тъй бе, г-не и г-жо. Що сте се размекнали, та от довчерашни стожери на задушевните си омрази, отведнъж се изтипосахте на жертвени агънца на вегетативната си нервна систематика. Що онез, дето не ви пригласят, са лоши, пък неколцината гамизовци добри. Не е само Гамизов пророк, от всяка телевизия се те обаждат. Хубава картинка бе да се наблюдава г-жата Патрашкова как място не си намира и сякаш имаше кабърчета на стола, кога защитаваше незащитимото. Ами щом г-н Ал Петров е невинен, от какво го браните. Щом една мафия се бие с друга, що не ръкопляскате като сякой нормален човек и да чакате скорошното ни освобождение и от едните, и от другите. А, пръстите си пазите, да свирите на четири ръце кога кумирът ви се върне поживо- поздраво. Половин газета за едно нищо. Повече от нищо даже. Нам е непосилно да разберем високите ви помисли. На ката случай, вашата работа напомня на едни времена, когато отвред ни срещаше плакардата "Всичко за човека, всичко в името на човека", и всички знаехме кой е този човек. Как пък един човек хубав се не намери за вас. И ако наистина 150000 четат чаршафите ви, туй не значи, че са мафиоти, значи, че са жертва на мафия. Но вам е безразлично кой какъв, важното вие да сте хубави. А най-паче - патронът ви. Тъй то, на чужди гроб без сълзи плачат. Плачат, дачат и патрачат.

. . .

царицата е ялова. и нивга

не ще се промени редът божествен.

ако потомството ни изкушава,

дали не сме и ние насекоми.

макар крачета нежни да го тъпчат,

медът с едно на ум ни се услажда.

и в питата с хилядата печати

зазидан е митът за свободата.

НААКА-ДЕМИЯ ОТ НААКА-ДЕМИЦИ

Броени седмици след началото на словесната престрелка между министър Дянков и феодалните старци от БАН, от която хората на Първанов без малко да излязат победители, ето че Комисията по досиетата си каза думата. 44 "служители" на БАН са били агенти на Държавна сигурност. Резидент Първанов затуй толкоз люто ги бранеше. За да не са капо, "служителите", по случайност стигнали до най-високите академични звания, а сега пък и високопоставени агенти от Академията, излязоха с открито писмо, в което дрънкат старата песен, че не трябвало да има преход, ами трябвало още преди 20 години да се случи случката им. Принадлежността им към ДС било сложен, личен избор. И те го направили. Рекацията на този долнопробен акт обаче си била пък наш личен избор. Професионалните качества, а не принадлежността към ДС, били определящи за административното и научното развите на тези хора. От което следва, че последствията са за нас. Какво обаче излиза всъщност? Всичките 44-ма агенти на ДС, пак по случайност, са ръководители на институтите на Академията, иначе казано - от лъв нагоре. Това напомня теорията за избраните. Само дето не се съобщава кое е било първичното - качеството им на агенти, или качеството им на наукообразни същества. Факт е, че БАН се е управлявала и се управлява от доброволни сътрудници на ДС, които са придобивали заплащане и звания в институцията, която контролират. Имаме и конфликт на интереси, ако трябва да сме точни. Разяснението на академиците издиша отвсякъде. В спора си с министър Дянков, тези хора лобираха уж за интересите на някакви млади и перспективни, но някак си анонимни учени.

Сега разбираме, че единствените, които са придобили званията си поради професионалните си качества, са тези 44-ма. Останалите не са били агенти, следователно са третирани като своего рода мутанти на висшата раса от академици. Това е положението. Министър Дянков трябва не да намали октавата, ами да измете тази паплач от БАН, ако целокупното ни желание е да имаме пред себе си едно родолюбиво и изпълнено с научни стремления продължение на някогашното Книжовно дружество. Един Господ само знае какво са причинили тез наакадемици на науката ни и на онез, които са искали да я правят. Тъй върви светът.

О, МАЙКО МОЯ, РОДИНО МИЛА

Гарванът грачи грозно, зловещо. Псета и вълци вият в полето.

Това не е просто цитат. Това е днешната българска действителност. По случайно едно съвпадение, пък може и нарочно, кърът почернял от гарвани, а навред пълно с подивели глутници кучета. Защитниците на флората и фауната на топло, навремени някоя кабеларка от ранга на БНТ ги потърси, изплюят се по въпроса, ама дори и не помислюват да направят разходка в полето. Щото и тям страхът от подивялото не е чужд. Царе на приказките и роби на страхо-вете си сме ний, целокупно. Гледам страховитата зимна приказка и дочувам с едното ухо как някакъв свидетел на Сидеровия резил отказва интервю за телевизията, щото бил притиснат. Като се сетя за физиономиите на неговите парламентаристи, и работата ясна. Отвращение и гнусота извикват нашенските политически нрави. Всичко подивяло. Някаква изрисувана евродепутатка, наша, с фасон на гейша и сладникава една физиономия, нахвърля се стръвно на друга, пак наша, с надеята да я издокара по-черна, отколкото тя самата. Г-н Бардачков пък турил името си тъкмо до заглавието, в което в. "Галерия" нарича "Курвалезич" довчерашната му изгора. Г-н Кеворкян ката седмица с не-секваща извратеност нанася ударите си в празното и чака от туй да произлезе пълно. Няма да дочака, времето му минало. Г-жа Патрашкова цял чаршаф изписала да защити някой си Алексей Петров, а чаршафът иде да каже, че последният нямал общо с вестника й. И тъй да е, кво от туй. Тя и г-жа Патрашкова няма нищо общо, ни с едното, ни с другото, ни с третото, па и със себе си дори. Кандидатът на Ал Томов за депутатин, г-н К. Тренчев, напънал могъщия си мозък и отсякъл: Иван Костов води Бойко към пропаст. Туй Костов не би направил, дори само поради факта, че пропастта изкопана от Тренчев. Г-н Яне, след като си заплю държавата, сетне управлението, а по-сетне парламента, по несбъднати разни причини мина от заплюване на плюене. След като наплю всички от Борисов до Костов и обратно, остана му само да вземе огледалото, вярвам, че е запазил една последна храчка за величайшия си лик.

Всичко туй развива се на фона на същите мразовити, снежни и мрачни дни отпреди 137 години. Не дай си боже да се яви Левски. Пак ще го обесят. И пак неговите. Да живей България.

СВИНЩИНИ

ОТВЛЯКОХА И ТЕМИДА

Теорията на невероятностите си намери майстора. Държавата, естествено, е България. Майсторът, естествено, е съдебната система. Тя, след деветгодишен мъчителен преход, най-сетне се надскочи. Осъди убийците на Мартин Борилски в тяхно отсъствие. Те, естест- вено, вазираха. Изгубиха се в превода или по пътя, ако това има значение. Сега МВР и Интерпол ги търсят, но за това няма да плаща съдът. Неговата, систематизирана по най-грохналия начин, система, си има други грижи, по-близки до Черничкото правосъдие и Баджанашките далавери, отколкото до еврореалностите. Между едното и другото магист- ратите усвоиха едни излишни милиони, и ако държавата е налице, тя сега ще си плати мас-рафа от тях. Каква Темида, какви очи, каква лепенка на устата, какви пет лева.Главният прокурор мълчи. Премиерът Борисов мълчи. Президентът мълчи. Всичко това в името на вътрешния мир. На кой обаче? - техния личен, или онзи, на всички ни. Щото ние не щем да живеем в такъв мир. Искаме си държавата обратно. Според г-н дьо Понсен, посланик на Франция, липсата на правосъдие е липса на демокрация. Двадесет години от живота ни отидоха, за да принесем в жертва демокрацията в името на правосъдието ни. Стига толкоз. Но, млъкни сърце.

погребан

стори ми се че това вече ми се е случвало движех се както обикновено и всичко си бе на мястото с едно единствено изключение не срещах и не настигах никого не че го намирах за неестествено но продължаваше прекалено дълго с течение на времето осъзнах че ми липсват и други неща най-общо казано липсваше ми небето чувството за сфера не бе ме напуснало нямаше ги съставните й части липсваше ми и болката сякаш винаги е била осъзната необходимост изгубил бях способността да мисля мисленето ми се ограни-чаваше до непосредствения контакт с нещата да кажем че виждах без да ми се налага да гледам всъщност очите ми бяха пуснали кепенците и липсваше видимост както отвътре навън така и отвън навътре нямах дори съзнанието правилно ли изписвам думите защото точно това чувство имах а как се случваше изписването не можех да зная не влагах усилие не се налагаше да гледам да слушам да докосвам пръстите ме слушаха дотолкова доколкото усещах че са моите езикът ми бе сух потъмнял и неподвижен кожата студена с капчици пот сякаш ме бяха извадили от фризер нямах желание да живея но при все това усетих че съм заслушан в сърцето си определено не беше моето определено имаше някой до мене някой чието сърце бе спряло малко се уплаших от това съседство нямах представа какво следва и защо спрялото сърце би представлявало заплаха за мене внезапно чух удар и мисълта ми заработи замислих се за значението на този удар нямах обяснение но получих усещането че самият той е обяснението и толкова
нещо ме притесняваше някакъв говор суматоха целувки всичко това приглушено напомняше ми заучени движения или задължителна стихотворна стъпка ред който не е случаен а преднамерен смущаващо бе да съм част от нещо в което не участвам да не би пък да бях причината но кой би събрал толкова присъствие на едно място кой би се чувствал толкова уютно на такова неуютно място и кой би лежал пред очите на толкова говор суматоха и целувки макар приглушени дали пък не шептяха за да не ги чуя понякога представата за времето е пространствена който притежава определено пространство той притежава и неговото време валидно би било и обратното аз не притежавах нищо в този момент не притежавах дори и мислите си и отново чух удар не зная сърцето до мен толкова далече ли беше та ударът му идваше тъй бавно не зная и дали това имаше особено значение мисълта ми заработи чух глас а може и да го видях не бе общия хор а нещо познато нещо което бих могъл да идентифицирам ако разполагах с време
гласът като че някой говореше през тръба вече знаех на кого принадлежи представих си лицето изпъкналият овал едва загатнатите вежди уморената кожа за повече нямах време изгубих се някъде из себе си шепотът не спираше вероятно бе начин на живеене който обсебваше и мене опитах да отворя очи но през тесния процеп видях майка да ги натиска с пръсти бе тъй красива а процепът тъй миниатюрен че изохках предполагам никой не ме чу бяха заети със себе си струваха ми се задвижени от скръб източникът на която не ми бе известен но какво търсеше тук мама отново насилих клепачи но този път усетих натиска като заплаха за живота ми който не ми позволяваше да отворя очи той вероятно целеше нещо много повече от очите ми реших че е послание не разбирах обаче защо трябваше нещо да ми бъде съобщено по този начин невъзможността да извърша каквото и да е действие бе преживяване каквото не мислех че заслужавам онова което ми се случваше сякаш бе предназначено за друг аз ли бях другият молех се на бог да ми даде сили колкото за една въздишка но бог в оня ден бе много мълчалив и много себичен не получих нищо дори знак че съм бил чут отново се съзредоточих върху шепота край мене нима никой не искаше да ме чуе дали пък не се мислеха за богове дали фактът че не са на моето място не ги правеше различни и кое тогава беше моето място къде бях аз защо бях там където съм какво търсеха тук всички тези хора и ако разпознах гласа на един от тях дали не познавах и останалите какво биха търсили на това място по едно и също време умът ми не го побираше ако това беше моят ум и отново чух удар
шепотът вече не бе тъй приглушен внезапно чух смях това ми даде надежда че все пак ще бъда чут смехът се приближаваше а може би ставаше всеобщ някой спомена името ми а друг го попита защо е пиян защото рече първият ако бях трезвен нямаше да дойда това ми хареса бях сред живи хора и нямаше как да не съм жив през цялото време чувах стъпки сякаш бяха дошли за да ходят но пък какво друго би ги събрало ще си призная че разпознах онези гласове не бяха на приятели и всъщност май нямах приятели но явно човек се сдобива и с тях в определен момент мисълта за този момент ме заинтригува потърсих смисъла но не го намерих със сигурност бях сам ако не и самата метафора на самотата в този точно определен момент но защо боже исках да кажа да напиша да внуша себе си но никой не ме искаше защо тези хора ме бяха отписали би трябвало главата ми да се пръска но нямаше такова нещо изглежда бях постигнал съвършения покой онзи в който не усещаш дори че си ти нямаш силата да го помислиш нито желанието да го разрушиш нямах инстинкти понеже не ми се налагаше да се пазя очите ми се движеха в орбитите си но това си оставаше между мен и тях ако хората около мене бяха публика аз вече не им бях интересен нямах обяснение за този загубен интерес имах чувството че съм върху възвишение или че самият съм това възвишение може да бях извисен само в представата си нещо тежеше върху гърдите ми притискаше ме надолу а пространството бе тъй дефицитно че ръцете ми опираха в него без да го заемат следващият удар ме завари неподготвен чух песен а в ноздрите ме удари миризмата на пушек пеенето се усили за пръв път от часове насам имах реален спомен за случващото се като за нещо което вече се е случвало нямах време да стигна до края но дори и тази частица от прозрението ми бе достатъчна вече знаех болката бе невероятна не знаех че вече съм я изпитвал не исках да зная било ли е или не е било исках само да кажа защото ако не кажех рискувах да умра още един път никой не знаеше онова което аз знаех защо тези хора тъй силно желаеха да не узнаят моята тайна защо пеенето се усилваше всеки път когато исках да кажа мисля че мразех както случващото се така и участниците в него не беше ли редно около мене да са бл-изките ми чух следващия удар и пеенето изведнъж спря полъх от навеждане и изправяне тръгна покрай мене не чувах докосването на устните но го предполагах още при първата целувка сърцето ми за малко да се пръсне бе целувката на жена ми вложих всичката си сила може би и повече за да й кажа но тя сложи ръка върху челото ми и отмина като полъх в този миг разбрах че надписът в преддверието на ада всъщност визира реалния живот в реалния ад ако е имало в мене съпротива тя ме напусна бях болезнена бучка от която можеше да изстискат още толкова болка че да удавят в нея всичката скръб на човеците в този миг исках само животът ми да свърши по-скоро само че човеците около мен се държаха тъй сякаш това вече се бе случило не бяха особено притеснени започнах да си мисля че усилията ми да си кажа са били обречени от самото начало нямало е как да ме чуят поради липсата на сетива за такъв специален случай никога нямаше да узнаят щяха да продължат да живеят сякаш нищо не се е случило защото беше ли се случило наистина
това бе най-дългото пътуване в живота ми спирахме на няколко пъти вече дори не направих опит да кажа не можех да отворя очи а толкова исках да видя небето там бе отишъл преди мене някой който ми бе много скъп стисках зъби за да задържа единственото което все още ми принадлежеше да можех да въздъхна да би могло да съм на друго място да не зная за случващото се не само че се случваше но и участвах може да бях и главното действащо лице кой ми причиняваше това трябваше ли да приема че съществува сила достатъчна да ме направи тъй слаб и толкова беззащитен та да не мога да кажа възможно ли бе бог да е по-сляп от мене и нему ли някаква сила държеше очите затворени или просто нещата следваха своя ход а самият този ход бе нещото което ме отдалечаваше от всичко което бях звучеше ми като споразумение между двама което се изпълнява от някой трети или като спор в който липсва предметът бях тъй зает със себе си че забравих за другите чувах мълчанието им кънтеше в ушите ми представих си го като камбана без език и то стана още по-оглушително състоянието в което се намирах си имаше и предимства те не ме топлеха но по някакъв начин водех в резултата знаех нещо което никой друг не знаеше чувах неща които проникваха в мене по начин за който другите дори не предполагаха усещах докосването на ритмичната им стъпка в такт с люлеенето на слънцето лъченето ме изсмукваше като за последно и ситни капчици обсипваха челото ми после изчезваха сякаш се гледах отгоре може и да бях самия бог тази мисъл пропълзя тъй бавно до мене че едва успях да разгадая смисъла й а имаше ли смисъл и къде всъщност отивах не разполагах със себе си нито с онова което ме сполетяваше излизах от един кръг за да попадна в друг някак си се отдалечавах от всичко което можеше да съм бил вече не ми бе интересно да се наблюдавам обхвана ме страх за страховете ми виждах че ги губя е виждах е силна дума просто го знаех все още исках да кажа но вече не го исках за себе си исках го за онези които нямаше как да ме чуят изчезваше и смисълът на думите ако съм бил тяхната обвивка тя вече бе раз-рушена последва нов удар колко време бе минало от предишния чух се да казвам на някого махнете това слънце но така и не разбрах чуха ли ме стана тъмно около мене последва раздвижване след което се почувствах като опакован това се случваше в пълна тишина може да бях изолиран опитваха се да прекършат волята ми или онова което бе останало от нея макар да не ги виждах знаех че ще ме изоставят бързането им ме разбунтува и разгневи но какво от това като не можех да помръдна имах усещането че това се случва на някой друг който пак съм аз при съвършено различни обстоятелства че съм престъпил някаква религиозна забрана и ме убиват с камъни камъните трополяха ставаха все повече и повече тежаха и ме давеха а накрая ми отнеха и въздуха настъпи тишина нищо никой не лежах на възвишение не бях бог който ми изглеждаше че съм бях един който искаше да каже но вече не бях сигурен искал ли съм да ме чуят имах нужда само от едно последно усилие колкото за една въздишка или за една сълза не можех да избера сякаш моментът не бе подходящ от гледната точка на някой който би бил в състояние да ми го позволи чух удар и дробовете ми се напълниха задържах въздуха знаех че това е последната ми възможност да освободя устата си от възела който ги държеше затворени да кажа да изплача мамо успях да промълвя и ушите ми писнаха а наоколо кънтеше но тя притисна още по-силно клепачите ми зачудих се как би могла да е тук защо ми причинява това и тя ли ми го причиняваше но това нямаше значение мисълта ми се фокусира в дума думата в буква буквата в звук звукът се пръсна и частиците полетяха нанякъде светлината бе тъй силна че я усетих през затворените клепачи бях плодът в утробата на мама пътувах последен удар тя изплака а след нея и аз и всичко свърши николай заяков

старец

дорде със слънце се гощава
тоягата му се разлисти
животът му го подминава
а може би не е и негов

с благ поглед господ го завива
и мравките заобикалят
не искал би да се събуди
дори не иска да не иска