Николай Заяков

Николай Заяков
духът на поета

николай заяков

добре дошли в блога на Николай Заяков.
желая ви приятно изживяване с моите текстове.
разчитам на критичното ви око.

Търсене в този блог

четвъртък, 25 август 2011 г.

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН СРАМ

Преди седмица прочетох в “Марица” няколко реда. Антрефиле. Съобщите-лно такова, пълно с доброта и очакване за доброта. Думата беше за благот-ворителна изложба, организирана от галерия Пълдин Арт в полза на деца-та от Родопския пансион. Не съм намерен да ожалвам децата, които могат да бъдат щастливи и без външна намеса. Но благотворителността винаги ме е правила повече човек, а благотворителността на българина открай-вр-еме ме е изпълвала с възхита. Няма да забравя как някакви малоумни упра-вници преди 40 години, с взривове и танкове, изравниха със земята центъ-ра на Пловдив, дарен на неблагодарните му граждани от титана Кудоглу. Но думата сега е за днешните следовници на някогашните безсребреници. Реших, че ще е добре да отида на тази изложба, още повече, че познавам собственичката на галерията, а пък в комплекс “Пълдин” не бях стъпвал 18 години. Наречете го ако щете носталгия. Вдъхнови ме не самата изложба, не картините, не имената на творците, а каузата.

Бе хубава пролетна вечер. Платната и пластиките не бяха допълнение, а предизвикателство към интериора. Представете си Румен Нечев, Ангел Па-чаманов, Атанас Маринчешки, Вълчан Петров, Валери Ценов събрани в един старинен двор, а от дуварите, покрити с турски керемиди , висят на невидими конци платната. Ветрецът леко ги докосва, те се движат, а цвето-вете се променят. В средата има геран, а върху старинния обков са нареде-ни изящните приумици на Атанас Хранов, наречени кой знае защо “Лъжи-чка за ябълкови мигове”. Толкова поезия в един само ред. Подходящо за хилядогодишна японска церемония и също тъй трептящо във времето.

Додето наблюдавах и мислех, изпуснах една важна подробност. В дворче-то бяхме само аз, жена ми и внукът ни. Часът още не бе настъпил. Знаех, че поканените са около шейсетина, че са изкушени от материята, че са собст-веници на фирми. Онова обаче, което исках да разбера, бе дали хората, ко-ито притежават, могат и да имат. Кауза, например. Беше ми във висша сте-пен интересно да видя на живо що е то благотворителност и има ли тя поч-ва у нас.

Ще кажа още, че по някакво странно стечение на обстоятелства, в дъното на дворчето бе подредена маса с бутилки и чаши. Оказа се промоция на вината на изба от Ивайловград, наречена “Светлия замък”. Момчето зад масата бе не по-малко ангажирано от мене с мисълта какво ще се случи. Някак си бутилките и проспектите звучаха, макар и натюрмортни, а може би именно заради това, като част от експозицията. Чашите звъняха от лекия ветец и всеки път, като ги чуех, поглеждах към вратата. Но там, странно, не се появяваше никой. Огромният пластмасов куб с процеп в средата, субект на благотворителността, тъй да се каже, седеше по-самотно и от нас. Минаха задължителните 15 минути, после още толкова, после час, после два. По някое време се явиха обичайните посетители на такива събития, придадоха си учен вид, докоснаха платната като доказателство, а после пийнаха от виното и хапнаха от хапките. Наядоха се. И си тръгнаха развеселени, като не спираха да говорят за видяното.

Не можех да повярвам, че това се случва. Признавам, чел съм стихове и пред петима, но това никога не ме е натъжавало. Обаче тук, в туй непрете-нциозно реставрирано дворче, няколко дни преди Великден, в град на самодоволни и самовлюбени парвенюта, където като нищо могат да вдигнат и църква, за да се откупят, тук не идваше никой. Трябва да ми повярвате: не дойде нито един от поканените. Предполагам, Стефчо Автографа го е знаел, понеже липсваше и той. Помислих си за децата от Родопския пансион. Не, не ги съжалих. Съжалих онези, които не дойдоха. Те не обичат да даряват там, където няма да ги видят. Ако туй беше кръщенето или сватбата на някого от техните, нямаха да имат чет пликовете на дарителите. Но на из-ложбата те не дойдоха. Дори депутатинът, дето се бе обадил и врекъл, че ще дойде, дори той не прекрачи в дворчето. Момчето от “Светлия замък” седеше съкрушено. Попитах го, за несъстоялата се промоция ли е тъй нещастен. Не, рече той, не за моята промоция, а за тяхната.

Можеше това да е краят. Но сърце не ми дава да премълча онези, които не дойдоха. От кмета Славчо до Бойко Боев, съветник. Димитър Язов, Илия Баташки, Райна Петрова, Атанас Недевски, Румен Русев, Тошо Абаджиев и техните приятели от банкетната аристокрация. Фирмите Новапринт, Вис Виталис, Сиенит ООД, Хеброс бус, Филикон, Райфайзенбанк, Ади-77, КТ “Подкрепа” и срам ме е да продължа. Тези човеци и фирми нямат основа-ния да се срамуват. Нека се срамуват онези, които са си въобразили, че в България традицията на тихото спомоществователство била жива. Да се срамуват децата, които и за миг не са си помислили, че рогът на изобилие-то ще се изсипе и над тях.

На Великден един от човеците надви на злото, а възкресението му стана символ на победата на нетленното над тленното. С акта на възкресението Му всички ние се почувствахме граждани на небесата. Тъй благотворител- ността стана фундамент на държавността. Ако няма благотворителност, няма и държава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар