ЗА ЕДНА ПРОБИТА МЕЧТА

Обичам пробитите мечти. Обичам да слушам как през мястото на пробива времето продължава да движи. Обичам да съзерцавам импулсите на също-то това време, прекрасно оцветената му мускулатура, заредената в него ве-роятност да промени света. Оприличавам пробитата мечта с пробития па-рашут на мечтателя. Това придава на мечтата скорост, прави я привлекателна и смъртоносна, връща я на земята, но тя не престава да бъде мечта. Може би дори не е точно мечта, а думата-носител, която я приземява.

Мразя някой да се развлича с мечтата. Мразя да правят дупки в нея. Мразя да я търгуват. Не, че струва кой знае колко, 15 лева. Петнадесет лева за една погребана мечта. На живо от мястото на събитието. Тя дори не е мечтата на автора. Тя е мечтата на други човешки същества, извън продажната цена, извън калкулираните плюсове и минуси, далеч от вестникарската хартия, с която тапицират тоалетните си. Ритуалното погребение на една мечта само преповтаря нейната мисия. И който погребва мечтата си, погребва себе си.

Не съм чел стиховете на този автор, но зная, че е поетеса. Вероятно, освен поетеса, е и жена, от което следва, че, може би, е съпруга и майка. Също тъй, вероятно, е къщовница, а в свободното си време експериментира с ме-чтите на другите. Със сигурност си няма своя мечта. Видях я да прегръща мечтата на Татяна Дончева. По-преди и след това прегръщаше мечтите на работодателите си. Със сигурност синята мечта не е била нейна. За това е странно да видиш как я погребва. И как след това отива да й слугува на ст-раниците на в. “Седем”. На мечтата. На погребаната от нея. Дето дори цве-те не й остави. Дали пък тя не е това цвете. Тъпо и отвратително. Може на нея да й отива, но е неподходящо за едно човешко същество. И никой др- уг, естествено, не би го направил. Така тя се вписа в доганизацията на по- литическите прокоби и самата се сдоби с визията на прокоба. Тук екскур-зиите в миналото отнемат от биографията ти. Актуалността на онова, което си бил, отстъпва пред актуалността на това, което си. Проблемът на Ива Николова е в невъзможността да елиминира границата между две и едно. Липсва й психологическата нагласа да бъде две в едно.

Няма съмнение, че си е повярвала. Направих си труда да навляза в интер-нет след името й. Не бях особено щастлив да видя, че не греша. Тя е вина- ги в навалицата. Често на страница. Понякога на екран. Предполагам, че се е вредила и между оная посредствена тълпа, наречена хайлайф. Ако е тъй, намерила си е мястото. Ако пък не е, други са й намерили мястото. Докато четях, имах чувството, че се развличам. Но не беше тъй. Всъщност, беше ми тъжно. Виждах как някоя, чиято претенция гледаше на самата нея отви-соко, постепенно се разпада пред очите ми, без да става различна от онова, което е била в други, по-предишни страници. Реших, че писаното може и да не означава, че фриволното подскачане на мисълта може и да не е симп-том, затова потърсих снимка. Намерих я. Тя и г-ца Дончева в прегръдка. Симптомът се оказа диагноза. Макар да бях разговарял с нея по телефона, лицето не ми говореше нищо. Писаното бе въплътената визия именно на това не-говорене. Не харесвам такива лица, това е лично. Те са неутрално оцветени, смълчани в усмивка, вероятно номерирана, на границата между грозното и красивото. Лица, чиято проекция е ръката и в частност онова, което тя изписва. Срещата с такива лица не е развлечение. Ива Николова е един добър човек, задвижван от злото. Да обслужваш другиго не е противоестествено, но е израз на дехуманизация. Също тъй да погребваш мечтата на други хора е, по израза на поета, като да плачеш на чужд гроб без сълзи. Това е характеропатия, ако не и липса на характер. Но то е част от слугинажа, в същия формат се вписва и еснафът. Ива Николова плаче за нещо, което е считала за свое притежание, без да е съпоставима с него. Далеч съм от мисълта да й вменявам права или задължения, всичкото й писане е израз на някаква нейна хипотетична другост. Не съм изненадан, че пише за неща, които са непознаваеми по смисъла й. Писането й е израз на невъз- можността да бъде онова, което би искала да бъде. Там е препъникамъкът. Онова, което не може да бъде нейно, е омразно. Онова, което не я изразява, то пък отнема възможността й да го изрази като нейно. Е, какво й остава. Остава й да погребе живото, понеже й е чуждо, и да вдъхне живот на мър-твородените си копнежи, понеже са нейни. Разбирам я. Не защото и аз пи-ша стихове, не защото политиката изкушава и мен. В чисто човешки план капаните, които едно човешко същество си поставя, обикновено изкривя-ват предназначението си и в тях попадат някакви невинни, различни, доб-ронамерени същества. Да си поръчков журналист е едно, да си журналист на повикване е друго, но да представяш написаното от тебе за поръчка на сърцето, докато сърцето ти бие в чуждо тяло, - това вече унизява – както тебе, така и твоя обект. От прочетеното човек остава с тягостното чувство за един дисциплиниран изпълнител на мокри поръчки, чиято еднообразна лексика подмокря самия него. Този тип публицистика ми изглежда малко прехвален, г-жа Ива се радва на твърде посредствени и, бих казал, твърде тривиални суперлативи, които егото й консумира и това видимо я извисява в собствените й очи. Хората като нея никога не се определят, което е и причината да потребяват чужди мечти, а след употреба да ги умъртвяват. И изново ще цитирам Ботева: когато погледът е мрачен, умът не види.

Това не е езикът на омразата. Това е омразата на езика.