Николай Заяков

Николай Заяков
духът на поета

николай заяков

добре дошли в блога на Николай Заяков.
желая ви приятно изживяване с моите текстове.
разчитам на критичното ви око.

Търсене в този блог

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

ФИЛОСОФИЯ НА ДАЧКОВИЗМА

Странно. Страннисимо. Добре странирано. Прежълтелият в. "Галерия", който няма нищо общо с личността на Ал Петров, отделя половината си страници на Неговата височайша персона. Веднага разбираш, че стенвестникът Му не е на Му. Г-н Дачков и г-жа Патрашкова веч останаха без сили да мъкнат домъкнатото през девет дерета, само и само да избелят почернения лик на звездата им. Що тъй бе, г-не и г-жо. Що сте се размекнали, та от довчерашни стожери на задушевните си омрази, отведнъж се изтипосахте на жертвени агънца на вегетативната си нервна систематика. Що онез, дето не ви пригласят, са лоши, пък неколцината гамизовци добри. Не е само Гамизов пророк, от всяка телевизия се те обаждат. Хубава картинка бе да се наблюдава г-жата Патрашкова как място не си намира и сякаш имаше кабърчета на стола, кога защитаваше незащитимото. Ами щом г-н Ал Петров е невинен, от какво го браните. Щом една мафия се бие с друга, що не ръкопляскате като сякой нормален човек и да чакате скорошното ни освобождение и от едните, и от другите. А, пръстите си пазите, да свирите на четири ръце кога кумирът ви се върне поживо- поздраво. Половин газета за едно нищо. Повече от нищо даже. Нам е непосилно да разберем високите ви помисли. На ката случай, вашата работа напомня на едни времена, когато отвред ни срещаше плакардата "Всичко за човека, всичко в името на човека", и всички знаехме кой е този човек. Как пък един човек хубав се не намери за вас. И ако наистина 150000 четат чаршафите ви, туй не значи, че са мафиоти, значи, че са жертва на мафия. Но вам е безразлично кой какъв, важното вие да сте хубави. А най-паче - патронът ви. Тъй то, на чужди гроб без сълзи плачат. Плачат, дачат и патрачат.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

. . .

царицата е ялова. и нивга

не ще се промени редът божествен.

ако потомството ни изкушава,

дали не сме и ние насекоми.

макар крачета нежни да го тъпчат,

медът с едно на ум ни се услажда.

и в питата с хилядата печати

зазидан е митът за свободата.

вторник, 9 февруари 2010 г.

НААКА-ДЕМИЯ ОТ НААКА-ДЕМИЦИ

Броени седмици след началото на словесната престрелка между министър Дянков и феодалните старци от БАН, от която хората на Първанов без малко да излязат победители, ето че Комисията по досиетата си каза думата. 44 "служители" на БАН са били агенти на Държавна сигурност. Резидент Първанов затуй толкоз люто ги бранеше. За да не са капо, "служителите", по случайност стигнали до най-високите академични звания, а сега пък и високопоставени агенти от Академията, излязоха с открито писмо, в което дрънкат старата песен, че не трябвало да има преход, ами трябвало още преди 20 години да се случи случката им. Принадлежността им към ДС било сложен, личен избор. И те го направили. Рекацията на този долнопробен акт обаче си била пък наш личен избор. Професионалните качества, а не принадлежността към ДС, били определящи за административното и научното развите на тези хора. От което следва, че последствията са за нас. Какво обаче излиза всъщност? Всичките 44-ма агенти на ДС, пак по случайност, са ръководители на институтите на Академията, иначе казано - от лъв нагоре. Това напомня теорията за избраните. Само дето не се съобщава кое е било първичното - качеството им на агенти, или качеството им на наукообразни същества. Факт е, че БАН се е управлявала и се управлява от доброволни сътрудници на ДС, които са придобивали заплащане и звания в институцията, която контролират. Имаме и конфликт на интереси, ако трябва да сме точни. Разяснението на академиците издиша отвсякъде. В спора си с министър Дянков, тези хора лобираха уж за интересите на някакви млади и перспективни, но някак си анонимни учени.
Сега разбираме, че единствените, които са придобили званията си поради професионалните си качества, са тези 44-ма. Останалите не са били агенти, следователно са третирани като своего рода мутанти на висшата раса от академици. Това е положението. Министър Дянков трябва не да намали октавата, ами да измете тази паплач от БАН, ако целокупното ни желание е да имаме пред себе си едно родолюбиво и изпълнено с научни стремления продължение на някогашното Книжовно дружество. Един Господ само знае какво са причинили тез наакадемици на науката ни и на онез, които са искали да я правят. Тъй върви светът.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

О, МАЙКО МОЯ, РОДИНО МИЛА

Гарванът грачи грозно, зловещо. Псета и вълци вият в полето.
Това не е просто цитат. Това е днешната българска действителност. По случайно едно съвпадение, пък може и нарочно, кърът почернял от гарвани, а навред пълно с подивели глутници кучета. Защитниците на флората и фауната на топло, навремени някоя кабеларка от ранга на БНТ ги потърси, изплюят се по въпроса, ама дори и не помислюват да направят разходка в полето. Щото и тям страхът от подивялото не е чужд. Царе на приказките и роби на страхо-вете си сме ний, целокупно. Гледам страховитата зимна приказка и дочувам с едното ухо как някакъв свидетел на Сидеровия резил отказва интервю за телевизията, щото бил притиснат. Като се сетя за физиономиите на неговите парламентаристи, и работата ясна. Отвращение и гнусота извикват нашенските политически нрави. Всичко подивяло. Някаква изрисувана евродепутатка, наша, с фасон на гейша и сладникава една физиономия, нахвърля се стръвно на друга, пак наша, с надеята да я издокара по-черна, отколкото тя самата. Г-н Бардачков пък турил името си тъкмо до заглавието, в което в. "Галерия" нарича "Курвалезич" довчерашната му изгора. Г-н Кеворкян ката седмица с не-секваща извратеност нанася ударите си в празното и чака от туй да произлезе пълно. Няма да дочака, времето му минало. Г-жа Патрашкова цял чаршаф изписала да защити някой си Алексей Петров, а чаршафът иде да каже, че последният нямал общо с вестника й. И тъй да е, кво от туй. Тя и г-жа Патрашкова няма нищо общо, ни с едното, ни с другото, ни с третото, па и със себе си дори. Кандидатът на Ал Томов за депутатин, г-н К. Тренчев, напънал могъщия си мозък и отсякъл: Иван Костов води Бойко към пропаст. Туй Костов не би направил, дори само поради факта, че пропастта изкопана от Тренчев. Г-н Яне, след като си заплю държавата, сетне управлението, а по-сетне парламента, по несбъднати разни причини мина от заплюване на плюене. След като наплю всички от Борисов до Костов и обратно, остана му само да вземе огледалото, вярвам, че е запазил една последна храчка за величайшия си лик.
Всичко туй развива се на фона на същите мразовити, снежни и мрачни дни отпреди 137 години. Не дай си боже да се яви Левски. Пак ще го обесят. И пак неговите. Да живей България.

събота, 6 февруари 2010 г.

СВИНЩИНИ

ОТВЛЯКОХА И ТЕМИДА

Теорията на невероятностите си намери майстора. Държавата, естествено, е България. Майсторът, естествено, е съдебната система. Тя, след деветгодишен мъчителен преход, най-сетне се надскочи. Осъди убийците на Мартин Борилски в тяхно отсъствие. Те, естест- вено, вазираха. Изгубиха се в превода или по пътя, ако това има значение. Сега МВР и Интерпол ги търсят, но за това няма да плаща съдът. Неговата, систематизирана по най-грохналия начин, система, си има други грижи, по-близки до Черничкото правосъдие и Баджанашките далавери, отколкото до еврореалностите. Между едното и другото магист- ратите усвоиха едни излишни милиони, и ако държавата е налице, тя сега ще си плати мас-рафа от тях. Каква Темида, какви очи, каква лепенка на устата, какви пет лева.Главният прокурор мълчи. Премиерът Борисов мълчи. Президентът мълчи. Всичко това в името на вътрешния мир. На кой обаче? - техния личен, или онзи, на всички ни. Щото ние не щем да живеем в такъв мир. Искаме си държавата обратно. Според г-н дьо Понсен, посланик на Франция, липсата на правосъдие е липса на демокрация. Двадесет години от живота ни отидоха, за да принесем в жертва демокрацията в името на правосъдието ни. Стига толкоз. Но, млъкни сърце.

петък, 5 февруари 2010 г.

погребан

стори ми се че това вече ми се е случвало движех се както обикновено и всичко си бе на мястото с едно единствено изключение не срещах и не настигах никого не че го намирах за неестествено но продължаваше прекалено дълго с течение на времето осъзнах че ми липсват и други неща най-общо казано липсваше ми небето чувството за сфера не бе ме напуснало нямаше ги съставните й части липсваше ми и болката сякаш винаги е била осъзната необходимост изгубил бях способността да мисля мисленето ми се ограни-чаваше до непосредствения контакт с нещата да кажем че виждах без да ми се налага да гледам всъщност очите ми бяха пуснали кепенците и липсваше видимост както отвътре навън така и отвън навътре нямах дори съзнанието правилно ли изписвам думите защото точно това чувство имах а как се случваше изписването не можех да зная не влагах усилие не се налагаше да гледам да слушам да докосвам пръстите ме слушаха дотолкова доколкото усещах че са моите езикът ми бе сух потъмнял и неподвижен кожата студена с капчици пот сякаш ме бяха извадили от фризер нямах желание да живея но при все това усетих че съм заслушан в сърцето си определено не беше моето определено имаше някой до мене някой чието сърце бе спряло малко се уплаших от това съседство нямах представа какво следва и защо спрялото сърце би представлявало заплаха за мене внезапно чух удар и мисълта ми заработи замислих се за значението на този удар нямах обяснение но получих усещането че самият той е обяснението и толкова
нещо ме притесняваше някакъв говор суматоха целувки всичко това приглушено напомняше ми заучени движения или задължителна стихотворна стъпка ред който не е случаен а преднамерен смущаващо бе да съм част от нещо в което не участвам да не би пък да бях причината но кой би събрал толкова присъствие на едно място кой би се чувствал толкова уютно на такова неуютно място и кой би лежал пред очите на толкова говор суматоха и целувки макар приглушени дали пък не шептяха за да не ги чуя понякога представата за времето е пространствена който притежава определено пространство той притежава и неговото време валидно би било и обратното аз не притежавах нищо в този момент не притежавах дори и мислите си и отново чух удар не зная сърцето до мен толкова далече ли беше та ударът му идваше тъй бавно не зная и дали това имаше особено значение мисълта ми заработи чух глас а може и да го видях не бе общия хор а нещо познато нещо което бих могъл да идентифицирам ако разполагах с време
гласът като че някой говореше през тръба вече знаех на кого принадлежи представих си лицето изпъкналият овал едва загатнатите вежди уморената кожа за повече нямах време изгубих се някъде из себе си шепотът не спираше вероятно бе начин на живеене който обсебваше и мене опитах да отворя очи но през тесния процеп видях майка да ги натиска с пръсти бе тъй красива а процепът тъй миниатюрен че изохках предполагам никой не ме чу бяха заети със себе си струваха ми се задвижени от скръб източникът на която не ми бе известен но какво търсеше тук мама отново насилих клепачи но този път усетих натиска като заплаха за живота ми който не ми позволяваше да отворя очи той вероятно целеше нещо много повече от очите ми реших че е послание не разбирах обаче защо трябваше нещо да ми бъде съобщено по този начин невъзможността да извърша каквото и да е действие бе преживяване каквото не мислех че заслужавам онова което ми се случваше сякаш бе предназначено за друг аз ли бях другият молех се на бог да ми даде сили колкото за една въздишка но бог в оня ден бе много мълчалив и много себичен не получих нищо дори знак че съм бил чут отново се съзредоточих върху шепота край мене нима никой не искаше да ме чуе дали пък не се мислеха за богове дали фактът че не са на моето място не ги правеше различни и кое тогава беше моето място къде бях аз защо бях там където съм какво търсеха тук всички тези хора и ако разпознах гласа на един от тях дали не познавах и останалите какво биха търсили на това място по едно и също време умът ми не го побираше ако това беше моят ум и отново чух удар
шепотът вече не бе тъй приглушен внезапно чух смях това ми даде надежда че все пак ще бъда чут смехът се приближаваше а може би ставаше всеобщ някой спомена името ми а друг го попита защо е пиян защото рече първият ако бях трезвен нямаше да дойда това ми хареса бях сред живи хора и нямаше как да не съм жив през цялото време чувах стъпки сякаш бяха дошли за да ходят но пък какво друго би ги събрало ще си призная че разпознах онези гласове не бяха на приятели и всъщност май нямах приятели но явно човек се сдобива и с тях в определен момент мисълта за този момент ме заинтригува потърсих смисъла но не го намерих със сигурност бях сам ако не и самата метафора на самотата в този точно определен момент но защо боже исках да кажа да напиша да внуша себе си но никой не ме искаше защо тези хора ме бяха отписали би трябвало главата ми да се пръска но нямаше такова нещо изглежда бях постигнал съвършения покой онзи в който не усещаш дори че си ти нямаш силата да го помислиш нито желанието да го разрушиш нямах инстинкти понеже не ми се налагаше да се пазя очите ми се движеха в орбитите си но това си оставаше между мен и тях ако хората около мене бяха публика аз вече не им бях интересен нямах обяснение за този загубен интерес имах чувството че съм върху възвишение или че самият съм това възвишение може да бях извисен само в представата си нещо тежеше върху гърдите ми притискаше ме надолу а пространството бе тъй дефицитно че ръцете ми опираха в него без да го заемат следващият удар ме завари неподготвен чух песен а в ноздрите ме удари миризмата на пушек пеенето се усили за пръв път от часове насам имах реален спомен за случващото се като за нещо което вече се е случвало нямах време да стигна до края но дори и тази частица от прозрението ми бе достатъчна вече знаех болката бе невероятна не знаех че вече съм я изпитвал не исках да зная било ли е или не е било исках само да кажа защото ако не кажех рискувах да умра още един път никой не знаеше онова което аз знаех защо тези хора тъй силно желаеха да не узнаят моята тайна защо пеенето се усилваше всеки път когато исках да кажа мисля че мразех както случващото се така и участниците в него не беше ли редно около мене да са бл-изките ми чух следващия удар и пеенето изведнъж спря полъх от навеждане и изправяне тръгна покрай мене не чувах докосването на устните но го предполагах още при първата целувка сърцето ми за малко да се пръсне бе целувката на жена ми вложих всичката си сила може би и повече за да й кажа но тя сложи ръка върху челото ми и отмина като полъх в този миг разбрах че надписът в преддверието на ада всъщност визира реалния живот в реалния ад ако е имало в мене съпротива тя ме напусна бях болезнена бучка от която можеше да изстискат още толкова болка че да удавят в нея всичката скръб на човеците в този миг исках само животът ми да свърши по-скоро само че човеците около мен се държаха тъй сякаш това вече се бе случило не бяха особено притеснени започнах да си мисля че усилията ми да си кажа са били обречени от самото начало нямало е как да ме чуят поради липсата на сетива за такъв специален случай никога нямаше да узнаят щяха да продължат да живеят сякаш нищо не се е случило защото беше ли се случило наистина
това бе най-дългото пътуване в живота ми спирахме на няколко пъти вече дори не направих опит да кажа не можех да отворя очи а толкова исках да видя небето там бе отишъл преди мене някой който ми бе много скъп стисках зъби за да задържа единственото което все още ми принадлежеше да можех да въздъхна да би могло да съм на друго място да не зная за случващото се не само че се случваше но и участвах може да бях и главното действащо лице кой ми причиняваше това трябваше ли да приема че съществува сила достатъчна да ме направи тъй слаб и толкова беззащитен та да не мога да кажа възможно ли бе бог да е по-сляп от мене и нему ли някаква сила държеше очите затворени или просто нещата следваха своя ход а самият този ход бе нещото което ме отдалечаваше от всичко което бях звучеше ми като споразумение между двама което се изпълнява от някой трети или като спор в който липсва предметът бях тъй зает със себе си че забравих за другите чувах мълчанието им кънтеше в ушите ми представих си го като камбана без език и то стана още по-оглушително състоянието в което се намирах си имаше и предимства те не ме топлеха но по някакъв начин водех в резултата знаех нещо което никой друг не знаеше чувах неща които проникваха в мене по начин за който другите дори не предполагаха усещах докосването на ритмичната им стъпка в такт с люлеенето на слънцето лъченето ме изсмукваше като за последно и ситни капчици обсипваха челото ми после изчезваха сякаш се гледах отгоре може и да бях самия бог тази мисъл пропълзя тъй бавно до мене че едва успях да разгадая смисъла й а имаше ли смисъл и къде всъщност отивах не разполагах със себе си нито с онова което ме сполетяваше излизах от един кръг за да попадна в друг някак си се отдалечавах от всичко което можеше да съм бил вече не ми бе интересно да се наблюдавам обхвана ме страх за страховете ми виждах че ги губя е виждах е силна дума просто го знаех все още исках да кажа но вече не го исках за себе си исках го за онези които нямаше как да ме чуят изчезваше и смисълът на думите ако съм бил тяхната обвивка тя вече бе раз-рушена последва нов удар колко време бе минало от предишния чух се да казвам на някого махнете това слънце но така и не разбрах чуха ли ме стана тъмно около мене последва раздвижване след което се почувствах като опакован това се случваше в пълна тишина може да бях изолиран опитваха се да прекършат волята ми или онова което бе останало от нея макар да не ги виждах знаех че ще ме изоставят бързането им ме разбунтува и разгневи но какво от това като не можех да помръдна имах усещането че това се случва на някой друг който пак съм аз при съвършено различни обстоятелства че съм престъпил някаква религиозна забрана и ме убиват с камъни камъните трополяха ставаха все повече и повече тежаха и ме давеха а накрая ми отнеха и въздуха настъпи тишина нищо никой не лежах на възвишение не бях бог който ми изглеждаше че съм бях един който искаше да каже но вече не бях сигурен искал ли съм да ме чуят имах нужда само от едно последно усилие колкото за една въздишка или за една сълза не можех да избера сякаш моментът не бе подходящ от гледната точка на някой който би бил в състояние да ми го позволи чух удар и дробовете ми се напълниха задържах въздуха знаех че това е последната ми възможност да освободя устата си от възела който ги държеше затворени да кажа да изплача мамо успях да промълвя и ушите ми писнаха а наоколо кънтеше но тя притисна още по-силно клепачите ми зачудих се как би могла да е тук защо ми причинява това и тя ли ми го причиняваше но това нямаше значение мисълта ми се фокусира в дума думата в буква буквата в звук звукът се пръсна и частиците полетяха нанякъде светлината бе тъй силна че я усетих през затворените клепачи бях плодът в утробата на мама пътувах последен удар тя изплака а след нея и аз и всичко свърши николай заяков
старец

дорде със слънце се гощава
тоягата му се разлисти
животът му го подминава
а може би не е и негов

с благ поглед господ го завива
и мравките заобикалят
не искал би да се събуди
дори не иска да не иска