погребан

стори ми се че това вече ми се е случвало движех се както обикновено и всичко си бе на мястото с едно единствено изключение не срещах и не настигах никого не че го намирах за неестествено но продължаваше прекалено дълго с течение на времето осъзнах че ми липсват и други неща най-общо казано липсваше ми небето чувството за сфера не бе ме напуснало нямаше ги съставните й части липсваше ми и болката сякаш винаги е била осъзната необходимост изгубил бях способността да мисля мисленето ми се ограни-чаваше до непосредствения контакт с нещата да кажем че виждах без да ми се налага да гледам всъщност очите ми бяха пуснали кепенците и липсваше видимост както отвътре навън така и отвън навътре нямах дори съзнанието правилно ли изписвам думите защото точно това чувство имах а как се случваше изписването не можех да зная не влагах усилие не се налагаше да гледам да слушам да докосвам пръстите ме слушаха дотолкова доколкото усещах че са моите езикът ми бе сух потъмнял и неподвижен кожата студена с капчици пот сякаш ме бяха извадили от фризер нямах желание да живея но при все това усетих че съм заслушан в сърцето си определено не беше моето определено имаше някой до мене някой чието сърце бе спряло малко се уплаших от това съседство нямах представа какво следва и защо спрялото сърце би представлявало заплаха за мене внезапно чух удар и мисълта ми заработи замислих се за значението на този удар нямах обяснение но получих усещането че самият той е обяснението и толкова
нещо ме притесняваше някакъв говор суматоха целувки всичко това приглушено напомняше ми заучени движения или задължителна стихотворна стъпка ред който не е случаен а преднамерен смущаващо бе да съм част от нещо в което не участвам да не би пък да бях причината но кой би събрал толкова присъствие на едно място кой би се чувствал толкова уютно на такова неуютно място и кой би лежал пред очите на толкова говор суматоха и целувки макар приглушени дали пък не шептяха за да не ги чуя понякога представата за времето е пространствена който притежава определено пространство той притежава и неговото време валидно би било и обратното аз не притежавах нищо в този момент не притежавах дори и мислите си и отново чух удар не зная сърцето до мен толкова далече ли беше та ударът му идваше тъй бавно не зная и дали това имаше особено значение мисълта ми заработи чух глас а може и да го видях не бе общия хор а нещо познато нещо което бих могъл да идентифицирам ако разполагах с време
гласът като че някой говореше през тръба вече знаех на кого принадлежи представих си лицето изпъкналият овал едва загатнатите вежди уморената кожа за повече нямах време изгубих се някъде из себе си шепотът не спираше вероятно бе начин на живеене който обсебваше и мене опитах да отворя очи но през тесния процеп видях майка да ги натиска с пръсти бе тъй красива а процепът тъй миниатюрен че изохках предполагам никой не ме чу бяха заети със себе си струваха ми се задвижени от скръб източникът на която не ми бе известен но какво търсеше тук мама отново насилих клепачи но този път усетих натиска като заплаха за живота ми който не ми позволяваше да отворя очи той вероятно целеше нещо много повече от очите ми реших че е послание не разбирах обаче защо трябваше нещо да ми бъде съобщено по този начин невъзможността да извърша каквото и да е действие бе преживяване каквото не мислех че заслужавам онова което ми се случваше сякаш бе предназначено за друг аз ли бях другият молех се на бог да ми даде сили колкото за една въздишка но бог в оня ден бе много мълчалив и много себичен не получих нищо дори знак че съм бил чут отново се съзредоточих върху шепота край мене нима никой не искаше да ме чуе дали пък не се мислеха за богове дали фактът че не са на моето място не ги правеше различни и кое тогава беше моето място къде бях аз защо бях там където съм какво търсеха тук всички тези хора и ако разпознах гласа на един от тях дали не познавах и останалите какво биха търсили на това място по едно и също време умът ми не го побираше ако това беше моят ум и отново чух удар
шепотът вече не бе тъй приглушен внезапно чух смях това ми даде надежда че все пак ще бъда чут смехът се приближаваше а може би ставаше всеобщ някой спомена името ми а друг го попита защо е пиян защото рече първият ако бях трезвен нямаше да дойда това ми хареса бях сред живи хора и нямаше как да не съм жив през цялото време чувах стъпки сякаш бяха дошли за да ходят но пък какво друго би ги събрало ще си призная че разпознах онези гласове не бяха на приятели и всъщност май нямах приятели но явно човек се сдобива и с тях в определен момент мисълта за този момент ме заинтригува потърсих смисъла но не го намерих със сигурност бях сам ако не и самата метафора на самотата в този точно определен момент но защо боже исках да кажа да напиша да внуша себе си но никой не ме искаше защо тези хора ме бяха отписали би трябвало главата ми да се пръска но нямаше такова нещо изглежда бях постигнал съвършения покой онзи в който не усещаш дори че си ти нямаш силата да го помислиш нито желанието да го разрушиш нямах инстинкти понеже не ми се налагаше да се пазя очите ми се движеха в орбитите си но това си оставаше между мен и тях ако хората около мене бяха публика аз вече не им бях интересен нямах обяснение за този загубен интерес имах чувството че съм върху възвишение или че самият съм това възвишение може да бях извисен само в представата си нещо тежеше върху гърдите ми притискаше ме надолу а пространството бе тъй дефицитно че ръцете ми опираха в него без да го заемат следващият удар ме завари неподготвен чух песен а в ноздрите ме удари миризмата на пушек пеенето се усили за пръв път от часове насам имах реален спомен за случващото се като за нещо което вече се е случвало нямах време да стигна до края но дори и тази частица от прозрението ми бе достатъчна вече знаех болката бе невероятна не знаех че вече съм я изпитвал не исках да зная било ли е или не е било исках само да кажа защото ако не кажех рискувах да умра още един път никой не знаеше онова което аз знаех защо тези хора тъй силно желаеха да не узнаят моята тайна защо пеенето се усилваше всеки път когато исках да кажа мисля че мразех както случващото се така и участниците в него не беше ли редно около мене да са бл-изките ми чух следващия удар и пеенето изведнъж спря полъх от навеждане и изправяне тръгна покрай мене не чувах докосването на устните но го предполагах още при първата целувка сърцето ми за малко да се пръсне бе целувката на жена ми вложих всичката си сила може би и повече за да й кажа но тя сложи ръка върху челото ми и отмина като полъх в този миг разбрах че надписът в преддверието на ада всъщност визира реалния живот в реалния ад ако е имало в мене съпротива тя ме напусна бях болезнена бучка от която можеше да изстискат още толкова болка че да удавят в нея всичката скръб на човеците в този миг исках само животът ми да свърши по-скоро само че човеците около мен се държаха тъй сякаш това вече се бе случило не бяха особено притеснени започнах да си мисля че усилията ми да си кажа са били обречени от самото начало нямало е как да ме чуят поради липсата на сетива за такъв специален случай никога нямаше да узнаят щяха да продължат да живеят сякаш нищо не се е случило защото беше ли се случило наистина
това бе най-дългото пътуване в живота ми спирахме на няколко пъти вече дори не направих опит да кажа не можех да отворя очи а толкова исках да видя небето там бе отишъл преди мене някой който ми бе много скъп стисках зъби за да задържа единственото което все още ми принадлежеше да можех да въздъхна да би могло да съм на друго място да не зная за случващото се не само че се случваше но и участвах може да бях и главното действащо лице кой ми причиняваше това трябваше ли да приема че съществува сила достатъчна да ме направи тъй слаб и толкова беззащитен та да не мога да кажа възможно ли бе бог да е по-сляп от мене и нему ли някаква сила държеше очите затворени или просто нещата следваха своя ход а самият този ход бе нещото което ме отдалечаваше от всичко което бях звучеше ми като споразумение между двама което се изпълнява от някой трети или като спор в който липсва предметът бях тъй зает със себе си че забравих за другите чувах мълчанието им кънтеше в ушите ми представих си го като камбана без език и то стана още по-оглушително състоянието в което се намирах си имаше и предимства те не ме топлеха но по някакъв начин водех в резултата знаех нещо което никой друг не знаеше чувах неща които проникваха в мене по начин за който другите дори не предполагаха усещах докосването на ритмичната им стъпка в такт с люлеенето на слънцето лъченето ме изсмукваше като за последно и ситни капчици обсипваха челото ми после изчезваха сякаш се гледах отгоре може и да бях самия бог тази мисъл пропълзя тъй бавно до мене че едва успях да разгадая смисъла й а имаше ли смисъл и къде всъщност отивах не разполагах със себе си нито с онова което ме сполетяваше излизах от един кръг за да попадна в друг някак си се отдалечавах от всичко което можеше да съм бил вече не ми бе интересно да се наблюдавам обхвана ме страх за страховете ми виждах че ги губя е виждах е силна дума просто го знаех все още исках да кажа но вече не го исках за себе си исках го за онези които нямаше как да ме чуят изчезваше и смисълът на думите ако съм бил тяхната обвивка тя вече бе раз-рушена последва нов удар колко време бе минало от предишния чух се да казвам на някого махнете това слънце но така и не разбрах чуха ли ме стана тъмно около мене последва раздвижване след което се почувствах като опакован това се случваше в пълна тишина може да бях изолиран опитваха се да прекършат волята ми или онова което бе останало от нея макар да не ги виждах знаех че ще ме изоставят бързането им ме разбунтува и разгневи но какво от това като не можех да помръдна имах усещането че това се случва на някой друг който пак съм аз при съвършено различни обстоятелства че съм престъпил някаква религиозна забрана и ме убиват с камъни камъните трополяха ставаха все повече и повече тежаха и ме давеха а накрая ми отнеха и въздуха настъпи тишина нищо никой не лежах на възвишение не бях бог който ми изглеждаше че съм бях един който искаше да каже но вече не бях сигурен искал ли съм да ме чуят имах нужда само от едно последно усилие колкото за една въздишка или за една сълза не можех да избера сякаш моментът не бе подходящ от гледната точка на някой който би бил в състояние да ми го позволи чух удар и дробовете ми се напълниха задържах въздуха знаех че това е последната ми възможност да освободя устата си от възела който ги държеше затворени да кажа да изплача мамо успях да промълвя и ушите ми писнаха а наоколо кънтеше но тя притисна още по-силно клепачите ми зачудих се как би могла да е тук защо ми причинява това и тя ли ми го причиняваше но това нямаше значение мисълта ми се фокусира в дума думата в буква буквата в звук звукът се пръсна и частиците полетяха нанякъде светлината бе тъй силна че я усетих през затворените клепачи бях плодът в утробата на мама пътувах последен удар тя изплака а след нея и аз и всичко свърши николай заяков